Север Гансовски: Бягство

— Ами аз като съм обикновен? Нима от това по-малко ми се иска да видя как изглежда отблизо едно изригване на Марс или да седя на първия ред на шампионата по бокс?

Пейзажът наоколо мълчеше, но беше ясно какво биха отговорили на Стван там, напред. Така и така, драги другарю, това местенце до самия ринг ще го заеме сега бившият световен шампион в полусредна, на ръба на марсианския кратер ще изпратят от Земята знаменития вулканолог, който, помните ли, беше се спуснал в кратера на Везувий. А вие бъдете така любезен да включите на по-широк екран телевизора си, на който може да го покажат, може и да не го покажат — както сметне за необходимо комисията.

Именно против това се разбунтува той.

Няколко дни поред Стван влизаше навътре в морето, взираше се към линията на хоризонта. Нищо.

После измисли. Купчина пясък и оттам щеше да погледне.

Избра място на една голяма плитчина и отначало се хвърли да пренася влажния пясък на цели купчини. После спря — за къде да бързаше, животът е пред него! Откри една раковина с диаметър половин метър. С нея загребваше толкова, че едва го вдигаше. Работеше до горда умора, после си почиваше, шляейки се из лагуната.

А времето се задържаше все тъй прекрасно, сякаш такова го бяха поръчали за хилядолетия напред. Понякога Стван се питаше дали на по-високо не духаха урагани. Но това не можа да узнае. Дори десет метра височина над земята се оказаха недостъпни за него. Можеш малко да изхвърлиш тяло със силата на мускулите. Но пожелаеш ли по-високо, построй си кула, качвай се на дървета, по хълмове. Но тук ни планини, ни дървета имаше.

Междувременно пирамидата му се издигаше като голяма площадка, на височина една стъпка. Докато Стван тичаше с поредния товар към средата, съоръжението се разсипваше по краищата. Тогава той почна да събира планктон — и с него циментираше. По страната откъм морето налепваше дребни мидички — оформяше се бавно растящ седефен конус.

Най-първото човешко съоръжение на третата планета.

Дори се огорчи, че никой нямаше да узнае за труда му. Но петстотин милиона години бяха такава стена, че с голи ръце нищо не можеш да прехвърлиш. Сушата, на която се намираше сега, тепърва щеше да се издига и понижава, щеше да бъде заливана с лава на океанското дъно, да се издига в облаците и да се разрушава от вятъра. Бетонните блокове ще се смелят и най-твърдият метал ще ръждясва, докато се превърне в прах, и само случаят можеше да съхрани в пясъчниците крехкия отпечатък на някоя черупка, рисунката на тънко клонче в каменните въглища.

Хрумваха му смешни мисли. Да натрупа в една голяма яма от онези рачета, да влезе и да изсъхне там — просто напук на антрополозите от последните столетия пред Кулата. Цял скелет, при това от съвременен тип и началните палеозойски пластове! Как само щяха ла се засуетят на своите конгреси. Или пък да издяла на един камък някоя дума и нека я намерят после в антрацитния разрез заедно с птеродактилите.

Но всичко това беше просто на шега. Не би жертвувал собствения си скелет за такава проблематична възможност — и без това освен скелета си нямаше кой знае какво имущество тук. Изобщо Стван нямаше нищо против онези мирни доатомни учени. Напротив, спомняше си с неволна симпатия за тези скромни радетели на научното търсене. Нямали са представа до какво ще доведат трудовете им и въпреки това се старали, блъскали си главите: „Какво? Защо?“ Изчислявали, чертаели таблици, събирали и събирали в някаква си спестовна касичка, а после всичко се сляло и станало възможно така да се комбинират природните сили, че самият човек да може да пролети като птица над безбройните векове. Браво на тях, като си помислиш!

Пирамидата растеше и на края на шестметрова височина той закрепи последната раковина. Странно изглеждаше морето отгоре. Надалеч се простираха равни сини и зелени пространства, късите вълнички се сливаха в дълги лъкатушещи валове, белият слой рачета окръжаваше като сол островите плитчини. Облепената с миди предна стена вече бе недостъпна за строителя си — добре, че я беше инкрустирал постепенно.

Стван се спусна приклекнал и огледа отдалеч своето творение. Чак му дожаля да го остави зад себе си само като жалон. Стван бе дал на пирамидата късче от себе си и както това става, получи в отплата. Трудът укрепи плещите му, дланите хващаха здраво като клещи.

И погледът му беше станал по-умен — чувствуваше го.

По залез си легна до розово блестящата стена. Сутринта хапна и тръгна по посока на слънцето. Зад хоризонта го чакаха още по-горещи места, други морски животни, а може би и сушата на други материци.