Север Гансовски - Бягство

— Интересно дали цялото земно кълбо е такова — море до кръста и плитчини до безкрайност. Или някъде има голяма суша, бездънен океан?

Сто и петдесет пъти денят смени нощта над безмълвието на водите, а може би пък двеста или сто и тридесет пъти — Стван умишлено объркваше броя им. Вървеше до обяд, с вкус наслаждавайки се на всеки миг от абсолютната свобода. Отначало сутрин все още си спомняше старите огорчения и почваше привичните злобни монолози. Но изпечен целия от слънцето, наседял се в целебните лагуни, той стана по-уравновесен. Усмихваше се без причина, шегуваше се и се смееше на собствените си остроумия. От ходенето се развиха всичките му мускули, ръцете и нозете му вече не бяха като чужди на тялото, а му принадлежаха. Загорялата кожа надебеля, по-плътно прилепна към плътта. С учудване забеляза, че това физическо съществуване му е приятно. Пейзажът се изменяше бавно: равнина, залята плитко с вода, или по-скоро море с множество плитчини. Но вътре всичко беше разнообразно. Ту на неголяма дълбочина виждаше огромна поляна огненочервени, гъсто сплетени водорасли, дълги, без начало и край. Ту го озадачаваше неизвестно откъде появило се течение и Стван дълго гледаше как гъмжи животът по бреговете на своеобразната река, струяща през масата на водите. Научи се да цени малкото. Радваше се например, като откриеше сред ситния пясък ивици едрозърнест — да отбележим, че и такъв има. Събитие за него беше, когато намери първия камък, овален, изгладен, с големината на ябълка. Стван носи камъка няколко дни със себе си, прехвърляше го от ръка в ръка или просто го мяташе и го взимаше.

Но веднъж в небето се зададе буря. Стван съобрази, че на тази безкрайна територия главата му беше най-голямата височина — върхът Джомолънгма за този свят. Бързо си изкопа яма в пясъка — тя тутакси се напълни с пенеста вода — легна и зачака. За щастие, бурята прогърмя надалеч.

Друг път беше много по-страшно. Събуди се през нощта и видя, че местността се е променила, станала е още по-плитка и го обкръжаваше не море, а безкрайно мокро поле, тук-там осеяно с петна локви, отразяващи звездите. Почувствува се несигурно и тревожно, трагично малък пред лицето на някакво гигантско природно бедствие. До сутринта се луташе назад-напред с предчувствие за нещастие, прекрачвайки купчините водорасли, тъмните камари безмълвно пъплещи мекотели. На разсъмване водата почна да се връща, сякаш бликайки от почвата. Локвите се съединиха, превърнаха се в езера. Рязко застудя, сякаш нещо в климата се беше пречупило. Езерата се сляха, плитчините изчезнаха една след друга и когато настъпи денят, Стван се озова покрит до глезените от безбрежния океан. На всички страни не се виждаше нито ивица суша, а водата, вече хладна, продължаваше да се издига. Стигна до коленете му, до кръста, после до гърдите. Стван не знаеше да плува. Прекара няколко страшни часа, безсилен да овладее треперенето си, измръзнал, в очакване какво ще последва. Не си позволи да вика и да плаче само защото твърдо беше определил, че това е голям, изключителен прилив, причинен от подреждането на Слънцето и Луната в една линия със Земята, и двете привличаха земните води. Упорито си представяше тази картина и в един миг на озарение решително се убеди, че в действителност точно така беше. Ето го обедното слънце, той го виждаше; ето там беше скритото под него невидимо тежко каменно кълбо на земния спътник; водната маса, надигаща се към тези две тела, и самият той, застанал някъде на края на прилива. Макар и не всекидневен, феноменът на космическия ред бе постижим за разума. Дори да загинеше, смъртта му щеше да бъде почетна, включваща съдбата му във величествения механизъм на вселената… Цели двеста минути — той отброяваше по пулса си — водата се задържа неподвижно до гърдите му, после цялото море изведнъж почна сантиметър по сантиметър да се понижава. През денонощието студът изчезна. Милиарди измрели медузи, морски лилии, гъби и трилобити осеяха пясъка. Планктонът, вдигнат и пометен от наводнението, се простря по водораслите, смеси се с тях и Стван трябваше да си избира нова храна. Опита се да отваря малките сребристи раковини и установи — ще стават за ядене.

Сега придвижването към тропическия пояс придоби делови смисъл — да се махне оттук, където вероятно щяха да настъпят студовете. Отспал си през първите седмици, Стван почна да извършва преходите и нощем, ориентирайки се по въртящия се театър на звездите. Дразнеше го брадата, която му гъделичкаше шията, и я подкъси с острия ръб на една раковина. Ноктите на ръцете си можа да изгризе, а на краката — да ги пообели на люспици, като предварително ги накисна.