Север Гансовски - Бягство

Вдигна ръка към устата, захапа пръст.

Около минута престъпникът гледаше право пред себе си. После на колене пъргаво допълзя до слоя планктон, гребна и го хвърли в устата си.

— И какво?! — извика той към равнодушно синеещите небеса. — Смятате, че ме огорчавате?… Ама не! Доволен съм. — Давейки се, тъпчеше уста с течната маса и гълташе. — Ей, вие там, слушайте! — Той се обръщаше към безстрастните води и пясъци, зад които се криеха съдиите. — Да не мислите, че ще заплача, дето моите следи са единственият признак за нещо живо по тези брегове? Не, смея се. Така не се наказва, така се награждава — цялото земно кълбо само на един човек… Пък и има с какво да се прехраниш. — И добави с неочаквано отпаднал глас: — И въобще съдиите са неправоспособни да съдят. Кой знае дали светът не си е такъв от самото начало. А ако е такъв, нима аз съм виновен за това…

Отпуснал глава, крайно изморен, той се изтърколи по-далеч от водата, повъртя се малко, докато си утъпче мястото и се нагласи да спи. Чисто, като дете, въздъхна и потъна в сън.

Слънцето залезе. Планетата плуваше в светлината на съзвездия, съвсем различни от онези, които Стван знаеше от битието си сред хората. Голямата мечка беше още меченце, пъхнало лапа в косите на Вероника. Хрътките още тичаха редом, глава до глава, готови да се впият в опашката на Лъва, на чийто гръб седеше дори не още Девата, а малко девойче.

Далечни съзвездия, неназовани още от никого.

Като отвори очи, на Стван му се стори, че е във въздуха и лети. Лежеше на толкова меко, че почти не усещаше ложето си. А отдясно наляво течеше многоцветна процесия, в морето струеше карнавално шествие от оттенъци. На купи и на снопове над хоризонта имаше гълъбови, лимонови и портокалови облаци. Вятърът докосваше гладката повърхност на водите и изглеждаше, сякаш отраженията бягат ли, бягат.

Светът тази сутрин изглеждаше бисерен и седефен, далечният план тънеше в атлазена преливаща се синева, а по-наблизо, в пясъчните ямички, сянката синееше гъсто, като намазана, като изтъкана от брокат.

Той скочи.

— И всичко това е за мен?… Или пък е сън, хипноза?

Взе шепа влажен пясък. Той беше тежичък, крехко запазваше формата, готова впрочем веднага да се разсипе. Цапна с ръка по водата и тя откликна с жилава твърдост. Копна с бос крак почвата и тя оказа съпротивление.

Всичко беше, както трябва. Това действително е камбрийският период. Началото на началата, когато простичкият живот още не е излязъл на сушата.

Хвърли се с цяло тяло на пясъка, пропълзя по корем, обърна се по гръб. В паметта му изникна горещият паваж, тълпите в градския транспорт. Само като го сравниш с околната свежест и простор!

И за какъв дявол изобщо съществуваш, щом ти, твоя вътрешен свят, не е нищо повече от комбинация вещества, които и в епруветка се получават? За какво ти е такова знание, което те оставя ограбен, пък и всичко наоколо — също?

Стван сви юмруци, сърцето му трескаво биеше. После изтри потта от челото си. Какво, по дяволите, е той самият… А сега всичко бе останало назад.

Обикновено утринната злоба тлееше в него по няколко часа, прониквайки далеч в деня. Но тук едва огледал сините далечини, и целият бе измит от прохладата и свежестта.

Огладня. Отиде до водата. Възстудената маса, взета в дланта, приличаше на протоплазма. Нещо биологическо, но такова, че с просто око не се различават отделните дребнички същества. Първична жизнена материя, от която природата по-късно ще почне да слепва класовете, подразделенията, видовете.

Несмело я близна. Колко хладна!

А морската вода беше съвсем годна за пиене. Леко възсолена, но колкото да не прилича на дестилирана.

Внезапно го обзе луда радост. Колко беше хубаво, колко прекрасно! Ако щеш, лежи си, ако щеш, върви, никой не ти държи сметка, нищо нямаше да се промени нито от безделието, нито от труда му. И не че всички връзки са скъсани и са се оплели, а просто не съществуват. Без дълг, без отговорност и задължения ще посреща той новия ден с острото чувство на блаженство и ще го изпраща с тъга, защото сънят вече не беше убежище от грижите, а досадно прекъсване на битието.

„Ще тръгна на юг — реши той. — Или на север, ако съм захвърлен в южното полукълбо. Към обедното слънце във всеки случай. За няколко години ще стигна до тропиците, а оттам или на запад, или на изток. Пътешествия ще ми стигнат за сто живота.“

Просто да живееш! Без странични оправдания.

Слънцето се издигна по-високо. Прохладата се смени с мека топлина. Шоколадовокафявият пясък беше ласкаво податлив, копринените му оттенъци те примамваха да стъпиш. Привличаше го и потъналата в мараня ивица на хоризонта.