Север Гансовски: Бягство

Вървя пет часа. Понякога ставаше тъй плитко, че едва покриваше стъпалата му, и Стван се чувствуваше в безбрежния простор като Гъливер, готов да отведе вражеския флот на лилипутите. Седефената могила остана като златно петънце, а пред него още нямаше и намек за бряг.

Нищо, това не беше краят. Върна се на плитчината и потупа пирамидата по нажежената страна. Наспа се и с изгрева пак тръгна към хоризонта, но под друг ъгъл.

Стван няколко дни тръгваше по този начин. Веднъж свечеряването го завари на двадесет километра от пясъците. Върхът на мидения конус беше само искрица — почти като проблясък на вълните. Само още една крачка, и щеше да загуби ориентира си.

Сега на везните бе поставена възможността да се върне на плитчините или пък да остане завинаги във водата.

А морето му стигаше едва до кръста.

— Трябва да се рискува. — Гласът му прозвуча дрезгаво, мъжествено. Също като на герой от старите филми, какъвто винаги бе мечтал да стане. — Ще вървя, докато мръкне. Ще седна на по-плитко място с глава на коленете.

И започна новото. Понякога трябваше да се движи почти до брадата във вода. Натъкнеше ли се на по-голяма дълбочина, заобикаляше я. Но, общо взето, дъното се спускаше. Стван почна да се учи да плува. Отначало кучешката, после, като си спомни състезания, които бе гледал — брус. Опитваше да подремва, отпуснат неподвижно на водата.

Измина цял месец — разбра по фазите на Луната. Сега не ставаше въпрос за връщане — вече нямаше как да намери онези начални пясъци.

Механичното еднообразно движение го увличаше, изключвайки мислите за странични неща. Една крачка, втора, трета… Помагаше си с ръце… Ето, отмина още една медуза, а под краката му — трилобит… Не, още не беше гладен. Рано е… „А тук сега ще поплуваме.“

Гръдният му кош се разшири, дробовете вдишваха като две ведра.

Нощем, лежейки спокойно под звездите, той се питаше: „А живея ли като личност? Може би не съм човек, а съм станал вече същото такова същество като дрейфуващия анемон?“ Поискал беше да се махне от хората и се махна, та повече от това нямаше накъде.

В ушите му шумолеше водата, небосводът се люлееше. Трудно можеше да повярва, че в бъдеще на същото това място щеше да се издигне град, ще загъмжи от тълпи, блъскащи се на пресечките; че в същото време, докато той е тук в морето, там след промеждутък от стотици милиони години хората се сблъскват с проблеми, спорят.

Сега Стван държеше само приблизително посоката към екватора. Докато спеше на вълните, отнасяше го неизвестно накъде и не беше сигурен дали ще може да напредне за едно денонощие.

Веднъж плува цели пет дни, без да стигне плитко място. Дъното изчезна, а заедно с него и животът. Под Стван по всяка вероятност имаше бездна. Мятаха се високи, отвесни вълни, гладката морска повърхност от синя стана тъмносиня, почти черна.

Измъчваше го глад, сърцебиене, обхвана го отчаяние. Той упорито се придържаше обаче към обедното слънце.

И бе награден.

Рано сутринта на шестото денонощие една вълна го подхвърли. На хоризонта видя облаче, а под него сивкава тънка ивица.

Бряг!

Зафиксира положението на слънцето, пое отмерен ритъм.

След около два часа ивицата приближи. Стван потопи глава под водата, преброи сто загребвания, хиляда, десет хиляди. Рязко сви крака и се изправи до пояс във водата.

Огледа се поразен.

Бряг, но трудно можеше да се нарече бряг. От морето се издигаше черна стена, абсолютно гладка. Простираше се на километри, от двата края отсечена под прав ъгъл. Бяла линия в основите, а на върха — все същото, непроменящо формата си облаче-конус.

Какво ли беше това?

Камбрийският свят внезапно беше изменил на Стван. Дали пред него не се намираше крепост на чужда цивилизация, пристигнала неизвестно откъде, или пък на бегълци от бъдеще, още по-отдалечено от неговото? А може би пък отмъстителните съдии бяха запратили Стван на друга планета в далечно съзвездие? Тогава трябваше да отхвърли всичко, което беше мислил за морето Тетис.

Той разтърси глава.

— Глупости! До съзвездията още не сме се добрали. Само автомати летят натам.

Обхвана го умора. Стван едва успяваше да плува. Но вятърът го подтикваше.

Към каква ли съдба го носеше?

Стената все пак се оказа естествена. След стотина метра Стван видя, че горният край беше нащърбен, а после почнаха да се различават грапавини и по самата вертикална повърхност. Убедил се, че никой външен не е влизал в неговия свят, Стван едновременно се и зарадва, и разочарова. От една страна, така беше по-спокойно. Но, от друга…