Кит Гарланд - Пленница на вятъра

— Кораби.

Да, докато го гледаше, нито за миг не се усъмни в това.

— Още не съм чула тази история. — Огледа пространството зад него, почти очаквайки да види някоя лекомислена красавица в елегантен тоалет. — Виждам, че нямате допълнителен багаж. Това е добре. А сега, моля да ме извините. Закъсняваме. — Извърна се, за да мине покрай Николас, улови погледа на Сайлъс и се спря. — Сайлъс Стийл, Николас Хоксмур. Той е… — Гърлото й се стегна под гневния поглед на Сайлъс. Махна с ръка неопределено по посока на Хоксмур. — Той се интересува от покупката на „Мисчиф“ и желае да направи пробно плаване.

По целия път към кърмата усещаше пронизващия поглед на Сайлъс. Даде няколко заповеди на Гарет, отиде до капитанския мостик и хвана руля. Една огромна сянка закри слънцето над нея. Палубата внезапно се наклони. Доминик сграбчи руля и вдигна глава.

— Деликатен румпел, а? — Хоксмур повдигна вежди И кимна към ръцете й, сграбчили руля. Гъвкав като котка, той се наведе, подпря се с една ръка о стената на капитанската кабина и се огледа.

Доминик се опита да надзърне над рамото му.

— Отместете се, господин Хоксмур, закривате ми видимостта. По-добре слезте от моя мостик. Тук е тясно за двама ни.

— Вие сте докачлива също като Стийл — отвърна той, свали сакото си и го захвърли настрани, но не се отмести.

— Той не обича англичаните — отвърна Доминик, опитвайки се да не го гледа, докато навиваше ръкавите на ризата си, сякаш се кани да се заеме с работа. Изви глава на север и подуши вятъра… не, не го подуши, а го вдъхна с цели гърди, точно така, както тя правеше всяка сутрин. Вятърът разроши лъскавите вълни на черната му коса и задълбочи бръчиците, около очите му. Под този ъгъл на светлината лицето му не изглеждаше толкова класически красиво, но по някакъв странен начин й се стори още по-привлекателно. — Той смята, че всички англичани са копелета.

— Изглежда познава някои от нас по-добре от останалите.

Доминик го стрелна с поглед. Имаше нещо в интонацията, в мрачната извивка на устата…

Той я погледна и се усмихна. Стори й се, че палубата се залюля. По дяволите, „Мисчиф“ бе проектиран да не се люлее. Сигурно е вятърът, който внезапно опъна платната.

— И така, поръча ли вашият търговец от Ливърпул десет кораба? — попита той.

Доминик примигна и рязко завъртя руля надясно.

— Той… не, не поръча.

— Аха. — Изминаха няколко минути, докато носът на „Мисчиф“ пореше вълните. — Английско копеле, наистина — замислено додаде, наблюдавайки как неколцина от моряците се покатериха по платната. — В Ню Йорк не ви съдят толкова строго, нали?

— За какво?

— За успеха. Понякога той предизвиква презрение. Кара хората да си измислят разни неща. Само търсят повод, за да омаловажат успеха ви, свеждайки го до щастлива случайност, или пък гледат на вас като на някакво отклонение, което не се вписва в общоприетите норми. Например само защото сте американка, английските яхтсмени се отнасят с високомерие към победата ви и ви карат да изпитате чувство за малоценност. За тях вие сте просто нещо, което предизвиква любопитството им, госпожице Уилъби, нищо повече. Могат цял ден да останат на кея, докато разнищят кораба ви от носа до задната му част. До утре и вие, и вашият прогресивен проект ще бъдете напълно отхвърлени и забравени.

— Забравено любопитство. — Доминик стисна устни и усети как неуспехът се стоварва като огромна тежест върху раменете й. Горчивият вкус на разочарованието изпълни устата й, особено след като спасението бе в ръцете на човек като Николас Хоксмур. — В такъв случай ще ви сваля на брега, господин Хоксмур, за да успеете да задоволите любопитството си някъде другаде.

Ръката му покри нейната.

— Аз не съм типичен англичанин, госпожице Уилъби. — Дъхът му опари страните й. Гласът му бе дълбок и убедителен. — Всъщност… аз доста силно се различавам от тях. Напълно съм искрен. Нуждая се от четири бързи презокеански кораба, като искам да получа първия колкото се може по-скоро. Това е единствената ми загриженост. Не ме интересува нито вашия произход, нито вашия пол.

Доминик продължаваше да гледа към носа на кораба. Знаеше, че ще бъде грешка да го погледне, особено след като се намираше толкова близо до нея, че можеше да усети уханието му. Размърда пръстите си, за да го накара да отдръпне ръката си. Ала той не го направи. Мостикът никога не й бе изглеждал толкова тесен и душен.

— Шестдесет хиляди лири за всеки — промърмори мъжът. Гласът му приличаше на далечна гръмотевица. — Какво предлага пазарът тези дни в Ню Йорк? Обзалагам се, че цените не са много по-различни. С всичкото това злато, което трябва да се пренася от Калифорния, корабите са търсена стока и навярно корабостроителният бизнес процъфтява. А в същото време вие сте тук и ухажвате пазар, който не се нуждае от вас или не ви иска.