Джули Гарууд: Танц в сенките

— О, не, никога не бих го направил. Разноските…

— Ние ще платим пътните разноски — успокои го Джордан.

— Нямам доверие в пощите. Кутиите може да се загубят, а това е дългогодишен упорит труд. Не, не, в никакъв случай няма да рискувам. Ще трябва да дойдете в Тексас, Изабел. Може би, когато се върна… въпреки че…

— Да? — обнадеждено попита Джордан, решила, че той е намерил разрешение на проблема.

— Може да реша да остана в Шотландия, зависи от финансите ми. Ако го направя, документите ще останат прибрани, докато се върна. Ако искате да прочетете това, което съм събрал, трябва да стане сега или никога — твърдо заключи той.

— А не може ли някой да преснима документите? — попита Изабел.

— Няма кого да помоля, а аз самият нямам време за това. Трябва да се подготвя за пътуването си. Когато дойдете, ще се наложи сама да направите копията.

Изабел въздъхна отчаяно. Джордан виждаше колко е важно всичко това за нея и изпита съчувствие заради проблема, пред който беше изправена. Колкото и да бе ядосана от пристрастното отношение на професора към предците й, тя съжаляваше, че Изабел няма да може да научи повече за историята на земята, която щеше да наследи.

— Може да реша да направя свое малко проучване — заяви Джордан, докато се изправяше, за да остави професора и Изабел да довършат разговора си.

Този неприятен човек бе влязъл под кожата й и тя бе решила да се порови из фактите, за да му докаже, че греши. Всички Бюканън били диваци? Що за професор по история би направил подобно обобщение? Доколко изобщо можеше да му се вярва? И дали наистина беше професор по история? Джордан определено смяташе да го провери.

— Може би ще успея да докажа, че всички Бюканън са били светци — подхвърли тя.

— Това едва ли е възможно, миличка. Моите проучвания са неоспорими.

— Ще видим — рече тя през рамо, докато се отдалечаваше.

Минаваше десет часът, когато Джордан най-после успя да си свали лещите. Върна се в залата и застана до вратата, опитвайки се да зърне Ноа сред танцуващите на дансинга. Очилата й все още бяха в джоба на смокинга му.

Професор Макена бе напуснал приема преди час, а Изабел многократно й се извини за грубото му държане. Джордан й каза да не се тревожи, защото не се чувства обидена и остави младото момиче да се тюхка за кутиите с проучванията. Джордан се замисли дали да не й предложи помощта си, но после се отказа. Въпреки че, както Майкъл й напомни, в момента да бе свободна, а и я глождеше известно любопитство да прегледа проучванията, които нищо чудно да се окажат фалшиви, перспективата за нова среща с професора никак не я блазнеше. Не, благодаря. Нищо не си заслужаваше да прекара дори час в компанията на този мъж.

— Защо се мръщиш?

Въпросът бе зададен от брат й Ник, който незабелязано се бе приближил до нея.

— Не се мръщя, а присвивам очи. Очилата ми са у Ноа. Виждаш ли го?

— Да. Точно пред теб е.

Тя фокусира погледа си, видя го и този път наистина се намръщи.

— Само погледни всички тези глупави жени, които пърхат около партньора ти. Отвратително.

— Наистина ли?

— Да. Обещай ми нещо.

— Какво?

— Ако ме видиш някой път да се държа по този начин, да ме застреляш.

— С удоволствие — обеща Ник и се засмя.

Ноа се извини на фен клуба си и приближи към тях.

— Какво е толкова смешно?

— Джордан иска да я застрелям.

Ноа сведе поглед към нея и за секунда-две тя се радваше на пълното му внимание.

— Аз мога да го направя — предложи любезно услугите си той.

Присмехулните нотки в гласа му я подразниха. Тъкмо реши да се махне от тези двама досадници, когато видя Дан Робинс, който се бе запътил към нея. Поне си мислеше, че е Дан. Лицето му беше твърде размазано, за да е сигурна. По-рано вечерта вече бе танцувала с него и без значение каква беше музиката — валс, танго или хип-хоп, — той подскачаше в някакъв свой ритъм, нещо като изопачена версия на полка. Джордан промени намерението си и остана. Пристъпи по-близо към Ноа и му се усмихна. Хитростта й успя, Дан се поколеба и се обърна.

— Не искаш ли да знаеш защо пожела да я застрелям? — поинтересува се Ник.

— Вече знам защо — отвърна Ноа. — Отегчена е.

Тя плъзна ръка в джоба му, напипа очилата си и си ги надяна на носа.

— Не съм отегчена.

— Напротив.

Докато говореше, Ноа гледаше над главата й. Подозираше, че го прави нарочно, за да я дразни.

— Той е прав — отбеляза брат й. — Сигурно си отегчена. Имаше единствено компанията си и след като я продаде…