Джули Гарууд: Танц в сенките

Във фоайето беше настанала суматоха. Странен наглед мъж спореше с охраната на кънтри клуба. Те упорито се опитваха да го отпратят, но явно без особен успех. Един от федералните агенти вече го бе проверил за оръжие.

— Нечувано е да се отнасяте към един гост по този начин! — възмущаваше се мъжът. — Казвам ви, че госпожица Изабел Макена ще се зарадва да ме види. Някъде съм забутал поканата си, но ви уверявам, че съм поканен.

Той зърна Джордан да върви към него и я озари с широка усмивка. Един от предните му зъби се кръстосваше със съседния и изпъкваше напред, като закачаше горната устна.

Тя се поколеба, преди да се намеси. Непознатият се държеше много странно. Постоянно щракаше с пръсти, а главата му подскачаше, сякаш се съгласяваше с някого, но в момента никой не говореше с него. Дрехите му също бяха доста необичайни. Макар че бе началото на лятото, мъжът носеше дебело вълнено сако с кръпки на лактите. Не беше чудно, че обилно се поти. Гъстата му брада бе цялата влажна. В нея се виждаха посребрени нишки, но беше трудно да се определи възрастта му. Непознатият притискаше към гърдите си овехтяла кожена папка, от която стърчаха листове хартия.

— Мога ли да ви помогна? — попита Джордан.

— Вие от празненството на Макена ли сте?

— Да.

Усмивката му стана още по-широка. Пъхна дебелата папка под мишница и бръкна в малкото джобче на сакото си. Извади измачкана и изпоцапана визитна картичка и й я подаде.

— Аз съм професор Хорас Атънс Макена — гордо оповести чудакът. Изчака тя да прочете името върху картичката, след което я издърпа и я напъха обратно в джобчето. Потупа го няколко пъти и продължи да й се усмихва.

Мъжете от охраната бяха отстъпили назад, но продължаваха внимателно да го наблюдават. Нищо чудно — професор Макена беше доста странна птица.

— Не мога да ви кажа колко съм развълнуван, че съм тук. — Той протегна ръка и добави: — Това е забележително събитие. Една Макена се омъжва за Бюканън. Удивително. Да, удивително. — Изкиска се и продължи: — Представям си как предците ни Макена се обръщат в гробовете си.

— Аз не съм Макена — разсея заблудата му тя. — Името ми е Джордан Бюканън.

Мъжът не издърпа ръката си от нейната, но едва се сдържа. Усмивката му се стопи, а той изглеждаше ужасен.

— Бюканън? Вие сте Бюканън?

— Да, точно така.

— Добре — промърмори мъжът. — Добре тогава. Все пак това е сватба между Макена и Бюканън. Разбира се, че ще се натъкна на някого от семейство Бюканън. Съвсем естествено, нали?

Тя трудно разбираше думите му. Професор Макена говореше със силен акцент, някаква необичайна комбинация между шотландски диалект и южняшко провлачване на думите.

— Извинете, но не казахте ли, че предците на Макена ще се обърнат в гробовете си? — попита тя, сигурна, че нещо не е разбрала.

— Да, точно това казах, миличка.

Миличка? Този мъж ставаше по-странен с всяка изминала секунда.

— Предполагам, че предците на Бюканън ще се обръщат в гробовете си не по-малко — продължи той.

— И защо?

— Заради враждата, разбира се.

— Вражда? Не разбирам. Каква вражда?

Събеседникът й измъкна носната си кърпичка и избърса потта от челото си.

— Май избързвам. Сигурно ще ме помислите за луд.

Сякаш бе прочел мислите й.

За щастие явно не очакваше отговор на забележката си.

— Умирам от жажда — обяви той и наклони глава към балната зала, от която тя току-що бе излязла. — Не бих възразил срещу нещо разхладително.

— Да, разбира се. Моля, елате с мен.

Мъжът улови ръката й и докато вървяха, се огледа подозрително през рамо.

— Аз съм професор по история в колежа „Франклин“ в Тексас. Чували ли сте за него?

— Не — призна си Джордан. — Не съм.

— Много престижно училище. Намира се в покрайнините на Остин. Преподавам средновековна история… по-скоро преподавах, но наскоро получих неочаквано наследство и реших да си взема малко отпуска. Нещо като кратък отдих. Разбирате ли — не спираше да откровеничи той, — преди около петнайсет години започнах да проучвам фамилната история. Превърна се в много интересно хоби за мен. Знаете ли, че между нас има „лоша кръв“? — Не изчака отговора й. — Искам да кажа, между родовете Бюканън и Макена. Ако се вслушваме в уроците от миналото, тази сватба никога не би трябвало да се състои.

— Заради враждата ли?

— Точно така, миличка.

Ясно, вече се потвърди, реши младата жена. Този мъж беше пълен хахо. Внезапно изпита благодарност към хората от охраната, които го бяха проверили за оръжие, но в същото време се почувства неловко, че го води към балната зала, особено като се имаше предвид, че сигурно възнамерява да направи някоя сцена. От друга страна, струваше й се безобиден, а и познаваше Изабел… поне така бе заявил.