Джули Гарууд - Танц в сенките

— Изабел има прекрасен глас, нали? Бих могла да я слушам цялата нощ. Знаеш ли, че неколцина музикални агенти я обсаждат с обещания да я направят звезда? Но тя не проявява интерес. Въпреки че е едва в първи курс, вече е решила да завърши магистратура по история, а след това да стане преподавател. Интересно, не мислиш ли? Отказва се от славата и богатството. Мисля, че е забележително, а ти?

Ноа я дари със сияйната си усмивка, която сякаш я прониза, но в същото време имаше озадачен вид. Нищо чудно. Та тя бъбреше несвързано като малко дете. Знаеше, че трябва да спре да говори, но явно не можеше да си затвори устата. Изпитателният му поглед я караше да се чувства като кълбо от нерви.

В името на Бога, Изабел, спри да пееш — помоли се мислено младата жена. — Стига с това мъчение!

— А знаеш ли, че след няколко години Изабел ще наследи земя в Шотландия? Нарича се Глен Макена — отново заговори Джордан. — Поканила е на сватбата най-странния дребосък, когото съм виждала. Преди малко се запознах с него, събрал е голям обем информация, която държи в кутии в Тексас. Той е професор и е направил задълбочени проучвания за враждата, която, според него, съществува от векове между семействата Бюканън и Макена. Според професора, Дилън и Кейт не би трябвало никога да се женят. Имало и някаква легенда за съкровище. Много завладяваща история наистина.

Трябваше да спре, за да си поеме дъх, ако не искаше да припадне.

Той спря да танцува за няколко секунди, сетне попита:

— Изнервям ли те?

Пфу!

— Да, когато се взираш по този начин в мен. Предпочитам отново да се върнеш към грубиянските си маниери и да гледаш над главата ми, докато говориш с мен. Точно затова го правиш, нали? За да си груб?

Лицето му светна.

— И за да те дразня.

— Е, успя. Наистина ме раздразни.

Щеше ли някога Изабел да свърши тази песен? Имаше чувството, че пее цяла вечност. Джордан се усмихваше разсеяно на двойките, които се носеха край тях, в очакване танцът най-после да свърши. Щеше да е невъзпитано просто да си тръгне от дансинга, нали?

Ноа повдигна брадичката й с пръст и я погледна право в лицето.

— Може ли да направя предложение? — попита я.

— Давай — кимна тя. — Кажи си предложението.

— Би трябвало да се замислиш за влизане в играта.

Тя въздъхна.

— Коя е тази игра?

— Животът.

Той очевидно нямаше намерение да спира с поученията си относно скучното й съществуване.

— Знаеш ли каква е разликата между нас? — попита Ноа.

— Мога да изброя повече от хиляда разлики.

— Аз ям десерт.

— И какво означава това?

— Че животът е прекалено кратък. Понякога се налага първо да изядеш десерта.

Тя отлично разбираше накъде клони всичко това.

— Схванах. Аз наблюдавам живота, докато ти го живееш. Знам, смяташ, че трябва да направя нещо спонтанно, вместо винаги внимателно да планирам действията си, но за твое сведение вече правя нещо спонтанно.

— Нима? — Предизвикателните нотки в гласа му бяха съвсем явни. — И какво е то?

— Нещо спонтанно — отвърна тя, опитвайки се да спечели време.

— Какво по-точно?

Знаеше, че няма да й повярва. Дори и да настане свършекът на света, реши, че на всяка цена трябва да направи нещо спонтанно, пък ако ще това да я убие. Удоволствието да изтрие тази самодоволна и арогантна усмивка от лицето му си струваше всякаква жертва, нищо че не бе разумно.

— Заминавам за Тексас — изтърси тя, като подкрепи думите си с енергично кимане.

— И с каква цел? — повдигна вежди Ноа.

— Защо заминавам за Тексас? — Джордан нямаше ни най-малка представа, но за щастие беше съобразителна. Преди той да успее да издаде и звук, тя отговори на въпроса му: — Смятам да се впусна в търсене на съкровище.

Пол Нютън Пруит обичаше жените. Обичаше всичко у тях: меката им и гладка кожа; уханието; вълшебното усещане за копринена коса, галеща гърдите му; еротичните звуци, които издаваха, когато ги докосваше. Обичаше заразителния им смях, възбуждащите им викове на удоволствие.

Харесваше всякакви жени. Нямаше предпочитания към цвета на косата, очите или кожата — обичаше ги всичките. Високи и ниски, слаби и пълни. Нямаше значение. Те бяха прекрасни и за него всяка бе неповторима.

Но трябваше да признае, че имаше особена слабост към начина, по който някои от тях му се усмихваха. Това бе усмивка, която не можеше точно да опише. Знаеше единствено, че само един поглед може да накара сърцето му да запрепуска. Толкова силно беше привличането. Просто не можеше да устои, да каже „не“. Мамеща и съблазнителна. Такава усмивка винаги го пленяваше.