Джули Гарууд - Танц в сенките

— Ник им се обади и им каза.

— Не е трябвало да го прави. Само ще се тревожат, а и без това имат достатъчно грижи с процеса и всичко останало.

— И бездруго щяха да разберат. Зак щеше да се изпусне.

— Кой е казал на Зак?

Настъпи продължителна пауза, след което Сидни промълви:

— Сигурно аз съм му споменала.

Джордан не искаше да се впуска в спорове. Поговори още няколко минути със сестра си, за да я успокои, че всичко е наред, след това приключи разговора.

— Когато намерих онзи труп, трябваше да се обадя на Дилън — отбеляза тя, докато връщаше телефона на Ноа.

— Защо? Защото Ник е казал на семейството ти?

Тя кимна.

— Сидни твърди, че и бездруго са щели да разберат…

— Щяха.

— Може би — съгласи се младата жена.

След това се облече и събра багажа си, затвори ципа на чантата и отиде до свързващата врата. Ноа закопчаваше кобура на пистолета си.

— Щеше да ми казваш защо се обади началникът на полицията Дейвис — подкани го Джордан.

— Да. Съобщи ми, че шериф Ранди нямал представа къде е брат му. Казал, че хората му го търсели.

— Ти вярваш ли му?

— Не — отвърна агентът. — Шерифът знае много добре къде е Джей Ди. Навярно смята да се договори с началник Дейвис, преди той да се появи. Поне това е моята хипотеза.

— Не трябва ли шерифът на Грейди Каунти да води разследването?

— Да, но Дейвис ми каза, че е в отпуск.

— На Хаваите — уточни Джордан. — А защо ФБР не помогне на полицейския началник?

— Изглежда, Дейвис смята, че ще може да се справи и без намесата на ФБР.

— Ами Лойд? Дейвис говорил ли е с него?

— Не — отвърна Ноа. — Никой не може да го открие. Сервизът му бил отключен, но Дейвис твърди, че това не било необичайно. Много хора в този град не заключвали вратите си.

— Обзалагам се, че вече го правят. В крайна сметка един от съгражданите им е бил убит.

— Само че професор Макена не им е съгражданин. Бил е чужденец, наел къща, живеел е много уединено. Странял е от всички. Всъщност никой в града не го познава.

— Мисля, че Лойд знае какво се е случило. Дори и да не е убил професора, обзалагам се, че знае кой го е направил. Беше страшно нервен, когато отидох да взема колата си. Смятам, че знаеше за трупа в багажника.

— Аз бих го определил като основния заподозрян.

— Нямаше търпение да си тръгна — продължи Джордан. — А това беше много странно, защото, когато отидох първия път с колата в сервиза му, той започна да ме сваля и няколко пъти ме покани да изляза с него. Опитваше се да ме задържи в града.

— А продължи ли с опитите си, след като си го заплашила?

— Не съм… о, добре, предполагам, че съм го направила. Но всичко беше толкова глупаво. Той поиска да узнае какво ще направя, ако колата ми не е готова, когато пак дойда и преди да успея да му отговоря, ме попита дали ще го нараня. Доколкото си спомням, заявих, че мога и да го направя.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Лойд е много едър мъж. Трябва да се покача на стол, за да го ударя.

— На стол значи?

Подигравателният му тон я раздразни.

— Вече разказах всичко това на началник Дейвис и доколкото си спомням, ти присъстваше там. Да не би да не си слушал какво се говори?

— Лойд ще се появи — предрече Ноа.

Тя кимна.

— Кога е срещата с Дейвис в къщата на професора?

Той погледна часовника си.

— След час.

— Имаш ли нещо против първо да се отбием в бакалията? Бих искала да копирам останалото от изследователските документи. Обещавам, че няма да отнеме много време.

— Всичките кутии ли трябва да бъдат предадени на Дейвис? — попита Ноа.

— Без копията. Смятам да помоля Канди да ми направи услуга и да ги изпрати в Бостън.

Канди беше на рецепцията и нямаше нищо против да услужи, както и да спечели малко допълнителни пари. Джордан попълни необходимата бланка с информацията, каза на Канди, че ще донесе кутиите, които трябва да се изпратят, плати предварително и се върна в стаята си.

Облегнат на вратата, Ноа разговаряше с Амилия Ан. Съдържателката му беше донесла кафе и панерче с домашно опечени кифлички с канела. Блузата й бе пъхната в панталоните, а горните й три копчета бяха разкопчани. Джордан можеше да се обзаложи десет към едно, че носеше сутиен с подплънки. Нервният смях на Амилия Ан последва Джордан, която влезе в стаята на Ноа и грабна от бюрото ключовете за колата.

— Смятам да натоваря тези кутии в колата — осведоми го тя.

— Идвам веднага — кимна агентът.

Не се и съмнявам — помисли си Джордан, — веднага щом Амилия Ан свърши с флиртуването.