Джули Гарууд - Танц в сенките

Ужасена, че баща й знае къде ще я чака любимият, Елспет решила да го предупреди, но докато слизала по тесните стълби, се подхлъзнала, паднала и загинала на място.

Накрая пишеше, че девойката умряла, нашепвайки името му.

Когато Джордан прочете как бедната Елспет умряла, зовейки любимия си, по лицето й се затъркаляха сълзи. Може би се дължаха на умората. Не бе типично за нея да проявява подобна чувствителност.

— Какво става, по дяволите?

Гласът на Ноа я сепна. Вдигна глава и го видя да стои на прага на свързващата врата и да се мръщи насреща й. Очевидно току-що бе излязъл изпод душа. Беше си облякъл джинси, но нищо друго.

— Какво се е случило? — настоятелно попита той и влезе в стаята й, като пътьом си нахлузи тениската.

— Нищо не се е случило. — Тя се пресегна и взе кутията с книжните кърпички, оставена върху нощната масичка.

— Да не би да си болна или има нещо друго?

Джордан опита да се овладее, но не можа да спре сълзите си. Издърпа книжна салфетка и ги избърса.

— Не съм болна.

— Тогава какво, по дяволите, става, Джордан?

Ноа прокара пръсти през косата си и около петнайсет секунди остана неподвижен, втренчил поглед в нея. Накрая седна на леглото и я придърпа към себе си.

— Кажи ми — настоя той.

— Ами просто… — Тя издърпа още една салфетка. — Беше толкова…

Той помисли, че е отгатнал какво я измъчва, и се наведе към нея.

— Всичко е наред, сладурче. Знам, че днес ти се струпаха много неща. Навярно нервите ти не са издържали. Поплачи си, щом искаш. Излей всичко. Знам, че ти е било много тежко.

Тя понечи да се съгласи с него, после спря и поклати глава.

— Какво? Не, не става дума за това. Просто е толкова тъжно…

— Тъжно ли? Не бих нарекъл днешното ти преживяване тъжно. По-скоро е било мъчително.

— Не… историята…

Той галеше ръката й и това я разсея. Внезапно осъзна, че се опитва да я утеши. Не беше ли прекрасно? И толкова мило и грижовно… и… ооох.

О, мили боже, тя започваше да го харесва, при това не само като добър приятел. Ноа можеше да бъде чувствителен. Досега никога не бе забелязвала това му качество. Спомни си колко мил беше с Кари днес следобед в полицейския участък. Беше я накарал да се почувства значима и хубава. А сега, осъзна Джордан, се опитваше да я успокои и да не се чувства толкова самотна.

— Мислиш ли, че скоро ще спреш да плачеш?

Тя го погледна и немощно му се усмихна. Беше само на сантиметри от прекрасните му очи… устните му… Отдръпна се рязко назад и припряно извърна поглед.

— Свърших — заяви Джордан. — Виждаш ли? Край на сълзите.

— Свърши ли? Тогава какъв беше този воден порой, дето се изля от очите ти?

Тя го смушка в рамото.

— Спри да бъдеш мил с мен. Това ме плаши.

Ноа се засмя.

— Трябва да ти призная, че когато те видях да плачеш на сватбата, реших, че е временна аномалия, а ето че отново го правиш. Тук си различна — заключи накрая.

— Какво ми е различното?

— Всеки път, когато те видя в Нейтънс Бей, носът ти е заврян в някоя книга или в екрана на компютъра. Винаги си толкова делова и сериозна.

И скучна, добави мислено младата жена.

— Е, може би и ти си по-различен тук — парира го тя.

— Какво ми е различното? — на свой ред се изненада Ноа.

— Не зная. Предполагам, че изглеждаш някак си… по-мил. Може би защото си близо до дома си. Израснал си в Тексас, нали?

— Семейството ми се премести в Хюстън, когато бях на осем години. Преди това живеехме в Монтана.

— Баща ти е бил адвокат, преди да се пенсионира.

— Правилно.

— А дядо ти и неговият баща…

— Потомък съм на доста поколения адвокати — довърши Ноа.

Отново започна да я гали по ръката. Сега жестът му не й подейства разсейващо. Беше й приятно.

— Ник ми е казвал, че носиш със себе си компас, който някога е принадлежал на твоя прапрадядо.

— Казвал се е Коул Клейборн и е бил адвокат в Монтана. Баща ми ми даде компаса, когато започнах работа при доктор Моргенстърн.

— За да не се загубиш. Това ми е казвала моята майка.

— Така ли?

— Знаеш ли какво още ми е казвала за теб?

— Какво?

— Казвала ми е, че е единствената жена на този свят, която може да ти казва какво да правиш.

Той се засмя.

— Права е.

Прекъсна ги почукване на вратата на Ноа. Той отиде в стаята си да отвори и завари на прага Амилия Ан с кофа с лед, в която се изстудяваха няколко бутилки бира.

Амилия Ан се поколеба няколко секунди, сетне каза:

— Здрасти. Хм… знам, че днес си имал доста натоварен ден… пътуването и всичко останало… и… помислих си, че може би си жаден. — Подаде му кофата с леда и бирите.