Джули Гарууд - Танц в сенките

— Предлагам да напуснеш Серенити колкото е възможно по-скоро — посъветва я адвокатът. — Който и да е сложил трупа в багажника на колата ти, е имал причина да го стори, Джордан. Ако бях на твое място, нямаше да остана тук, опитвайки се да разбера защо. Остави разследването на местната полиция. Ако началник Дейвис се нуждае от някаква помощ, може да се обърне към Ноа или брат ти. — След това рязко смени темата: — Трябва да тръгвам, но бих искал да попитам…

— Да? — подкани го тя, чудейки се защо се колебае.

— Следващия месец ще бъда в Бостън, за да присъствам на една конференция, и ако си свободна, за мен ще е удоволствие да излезем на вечеря.

Ноа вече бе благодарил на адвоката и сега чакаше до вратата Джордан да се сбогува с него. Тя се усмихваше на Макс, но в изражението й имаше нещо. Може би изненада, помисли си агентът. Изпълнен с любопитство, реши, че на всяка цена трябва да разбере какво си говорят. В този момент иззвъня мобилният му телефон. Смяташе да не отговаря, но видя номера на обаждащия се и промени намерението си. Беше Ник.

Джордан пъхна визитката на Макс в джоба си и го изпрати с поглед, докато се качи в колата и потегли. Махна му за довиждане. Поради някаква причина това също притесни Ноа. Стори му се прекалено… лично, прекалено приятелско. Запита се дали Макс не й бе хвърлил око и реши, че определено го е сторил. Джордан беше красива жена и на Ноа не му бе убягнало, че и адвокатът го е забелязал. Това също го притесняваше. Не беше проява на професионализъм адвокат да проявява такъв интерес към личните достойнства на клиентката си. О, със сигурност и на Ноа нищо, не му бе убягнало от въпросните достойнства, но това беше различно.

Вратата зад него се отвори с трясък и Маги Хейдън изхвърча навън. Видя Джордан на тротоара и закрачи към нея.

Джордан се извърна, видя очите на полицайката, но не отстъпи назад, нито извика за помощ. Можеше сама да се защити. Щеше да посрещне спокойно тази луда жена и да наблюдава действията й. Беше готова за всичко.

Но нямаше възможност да реагира. За секунда зърна как Ноа лети към Джордан, а в следващата вече се взираше в гърба му. Изобщо не разбра как успя толкова светкавично да се озове пред нея.

Хейдън я обвиняваше за всичко, с изключение на жегата.

— Това още не е приключило! — извика на раздяла.

— Напротив, приключи — увери я Ноа.

Джордан го потупа по рамото, но той не се обърна, докато Хейдън не изчезна от погледите им.

— Да?

— Не е нужно да стоиш пред мен. Аз мога да се грижа за себе си.

Той я озари с прочутата усмивка на Ноа Клейборн.

— Нима?

Отметна косата й през рамото и я потупа нежно по едната страна на лицето.

— Ако можеш да се грижиш за себе си, защо бузата ти е подута?

Сега я хвана натясно.

— Беше изненадващо нападение — опита да се оправдае тя. — Не бях подготвена.

След като изрече думите, осъзна колко бяха неубедителни.

— Разбирам. Значи, когато си подготвена и не те изненадат, можеш да се грижиш за себе си? Колко предупреждения са ти нужни?

Джордан реши, че саркастичната му забележка не заслужава отговор. А и не й идваше нищо подходящо наум.

— По-големите ти братя не са ли те научили как да се защитаваш?

— Разбира се, че са ме научили. Обясниха на двете ни със Сидни как да боравим с пистолет, всичко за стрелбата и борбата, за честните схватки и мръсните номера. Както и много други неща, които не ни бяха особено интересни.

— И защо не ви бяха интересни?

— Защото ние бяхме момичета и се занимавахме с момичешки неща.

— Като например проектиране на компютри? — усмихна се той. — Ник ми каза, че постоянно си чертаела и скицирала.

— Това не означава, че не съм се занимавала с момичешки неща — възрази младата жена. — Обаче двете със Сидни обръщахме внимание и на уроците на братята ни. Истина е.

— Гладна ли си? — рязко смени темата Ноа.

— Умирам от глад — призна тя. — Открих един почти идеален ресторант, където да те заведа на вечеря. Храната ще ти хареса. Но може ли да си тръгнем просто така? Дали началник Дейвис…

— Той знае къде сме отседнали за тази нощ. Можем да отидем.

Ресторантът беше само на две пресечки от полицейския участък.

— Очилата ми са в чантата, а тя е в колата, която бях наела — каза Джордан, докато вървяха. — Мислиш ли, че когато Ник се върне, ще може да ми ги донесе?

— Ник няма да се връща в Серенити.

— Защо?

Прекосиха улицата и завиха на юг.

— Доктор Моргенстърн му се обадил, че иска да се срещнат в Бостън. Ник не знае защо.