Джули Гарууд - Танц в сенките

След като Ник потегли, Макс седна на пейката до нея. Отвори куфарчето, извади бележник и писалка и тъкмо затваряше капака, когато Ноа зададе първия въпрос:

— Къде си следвал право?

— В Станфорд. Когато завърших, постъпих в адвокатска фирма на западното крайбрежие и работих там допреди четири години.

— Защо напусна?

— Исках промяна.

— Защо?

Макс се усмихна.

— Дотегна ми да защитавам момчетата от Силиконовата долина, които източваха интернет компаниите си. Реших да се върна у дома и да започна на чисто.

Отговорите на Макс бяха бързи и точни като въпросите.

— Много съм ви благодарна, че сте се съгласили да ми помогнете — прекъсна Джордан разпита на Ноа.

— Ще направя каквото мога — топло отвърна той. Погледна към агента. — Трябва да поговоря с клиентката си насаме.

След като помисли секунда, Ноа се върна в полицейския участък.

— Джордан, ако имаш нужда от нещо, извикай ме.

— Ще го направя — обеща младата жена.

За разлика от Ноа, адвокатът не започна да я обсипва с въпроси. Просто я помоли да му разкаже хронологията на събитията, започвайки от сватбеното тържество, където се бе запознала с професора.

Макс слушаше внимателно и си водеше бележки, докато тя описваше действията си от сутринта. Когато стигна до частта с нападението на Джей Ди Дики, Макс повдигна вежди.

— Казах на началник Хейдън, че искам да повдигна обвинение — обясни Джордан. — Но тя ми отказа.

— Обясни ли ви защо не смята да го арестува?

Джордан поклати глава и сподели с него това, което бе чула за връзката между Хейдън и братята Дики.

— Определено ще разговарям със заместник-началник Дейвис, когато дойде тук — заключи Макс. — Уверявам ви, че на Джей Ди Дики ще му бъде предявено обвинение. Вероятно ще се наложи да останете в Серенити малко по-дълго, отколкото сте възнамерявали…

— Не знам — поколеба се Джордан. — Мисля си дали да не зарежа всичко, да се махна от града и да забравя за целия този кошмар.

— Разбирам — кимна адвокатът. Изгледа я съчувствено и докосна ръката й. — Само ми кажете и ние ще се погрижим господин Дики да си плати за това, което ви е сторил.

Ноа стоеше до прозореца и наблюдаваше разговора между адвоката и Джордан. Докато говореше, младата жена бе свела поглед към коленете си и той се досети, че навярно си припомня подробности от преживяното през деня. Макс Гарсия драскаше нещо в бележника си и от време на време й хвърляше по някой загрижен поглед.

— Адвокати — промърмори Ноа с лека нотка на отвращение в гласа.

Кари надникна през другия прозорец и рече:

— Това е Джо.

Джо Дейвис беше млад мъж, но челото му вече бе набраздено с дълбоки линии. Веднага забеляза пистолета, когато Ноа излезе, за да го посрещне.

— Вие ли сте агентът, с когото разговарях по телефона? — попита Джо. — Клейборн, нали?

— Точно така — кимна Ноа, пристъпи напред и пое протегнатата му ръка. — Надявам се да не приличате на началничката си, защото, ако сте като нея, ще имаме голям проблем.

— Не, сър, не приличам на нея — увери го Дейвис. — Всичко това е една дяволска каша. Бях в ранчото на един приятел и жена ми не е могла да се свърже с мен. Когато се върнах, разбрах, че са ме търсили и тримата членове на градския съвет. Председателят скоро ще дойде.

— Каква е причината за това посещение? — поинтересува се Макс.

— Иска лично да уволни началник Хейдън. Те отдавна търсят претекст да се отърват от нея, а сега — с този неправилен арест и отказа й да повдигне обвинение — им се удава идеална възможност да го направят. Трябва само да го прибавят към безбройните оплаквания срещу нея през изминалата година. Последните два месеца жалбите направо заваляха.

— В такъв случай вие ще поемете поста й — заключи Ноа.

Дейвис кимна.

— Казах на членовете на съвета, че ще го поема, докато намерят подходящ заместник.

Дейвис насочи вниманието си към Макс.

— Готова ли е клиентката ви да разговаря с мен?

Джордан кимна. И въпросите отново започнаха.

Джей Ди беше бесен. Знаеше, че трябва да остане сам, за да овладее яростта си, преди да е извършил нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Караше по прашния път към пустото равно поле, простиращо се извън Серенити, стиснал здраво волана, докато колата поднасяше завой след завой. Движеше се с такава скорост, че едва не изгуби управлението. Пикапът се носеше сред гъст облак прах и той почти не виждаше накъде кара през зацапаното предно стъкло. Едва не се озова в една канавка, но в последния момент успя да завие надясно и се върна на пътя. Удари рязко спирачки, изскочи от пикапа и започна да рита вратата, проклинайки собствената си глупост.