Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Играя ролята на приятелски настроен свещеник — обясни Ноа. — И все още смятам, че отчетата трябва да имат един свободен ден в седмицата за…

Томи го прекъсна:

— Да, знам, един свободен ден за секс. Не става!

Мобилният телефон на Ник иззвъня. Той слуша в продължение на минута, а след това каза: „Да, сър“, и затвори.

— Шерифът току-що е слязъл от един чисто новичък червен „Форд Експлорър“. Идва насам.

— Сам ли е? — заинтересува се Ноа.

— Така изглежда.

— Масонската ложа провежда седмичните си събирания тук — обясни Лорен. — Другите сигурно са на горния етаж в един от по-малките салони.

— Бренър член ли е на ложата?

— Струва ми се, да — отговори тя.

— Може би, след като се нахраним, ще отидем горе да го поздравим — подхвърли Ник. — На мен със сигурност ще ми хареса да се запозная с добрия стар Стиви Бренър.

Минута по-късно шерифът тежко влезе в преддверието. Облечен със сивата си униформа и с каубойски ботуши, той не си направи труд да свали шапката си. Ник видя как съдържателката на хотела взе листата с менюто и поведе шерифа нагоре по стълбите.

— Бренър е местният „играч“, нали? — попита Ноа.

— Така изглежда — отговори Ник.

— Какво означава това „местният играч“? — заинтересува се Томи.

— Тип, който се опитва да управлява града. Сиреч — местният бандит — обясни Ноа. — Във всяко малко градче винаги има поне по един такъв.

— Значи това представлява Бренър — рече Томи. — Той се опитва да управлява града, а моята сестра е единственият човек, който иска да застане на пътя му. — Той забеляза как Лорен с възхищение разглежда пръстена си и се усмихна. — На твое място не бих се привързвал прекалено много към това бижу.

— Това е представление, Томи — прошепна тя. — Но пръстенът е красив, нали? Нямах ни най-малка представа, че в магазина на Ръсъл има толкова много прекрасни неща.

Тя мислено се питаше какво ли би било, ако се омъжи за Ник. Да знае, че когато се събужда всяка сутрин, той ще е до нея…

— А магазинът приема ли върната стока? — попита практичният Томи.

Тя отпусна безсилно ръка в скута си.

— Обикновено ти дават десет дни, но госпожа Ръсъл прави изключение за мен — оставя ми трийсет. Знаеш ли какво ми каза? „Поради вашата прискръбна репутация сред мъжете, скъпа, ще ви дам цял месец време да промените намеренията си“.

Томи се засмя.

— В града сестра ми е известна с това, че плаши мъжете.

— Благодарение на всички онези лъжи за мен, които Лорна публикува във вестника.

— Е, бъди честна, ги наистина плашиш мъжете. Но смятам това за много хубаво. Така всички смахнати ще стоят настрана от теб.

Томи се извърна, защото чу някаква шумотевица зад себе си. След това се усмихна.

— Това е Франк Хамилтън. Той е треньорът на футболния отбор на гимназията, а онези двамата са неговите помощници. Те умират от желание да се запознаят с теб, Ник. Хайде да отидем да ги поздравим, преди да са тръгнали нагоре по стълбите.

— Откъде познават Ник? — полюбопитства Лорен.

— От записа, който спортният канал излъчва два пъти в годината.

— О, да ги вземат дяволите! — промърмори Ник.

Той хвърли салфетката си на масата и последва Томи.

— Ник никога няма да преживее този мач и мрази всички тези хвалебствия.

Какво точно е станало?

— Никога ли не си виждала записа?

Тя поклати глава.

— Не, а и Томи никога не ми е споменавал за него.

Ник постигна решаващия тъчдаун.

— Това е хубаво.

Ноа се засмя.

— Но има и още нещо. Той улови къс пас и премина през защитата, в това наистина беше много добър. Можеше да се провре и през иглено ухо и затова му бяха дали прозвището Тарана — обясни той. — Както и да е, беше вдигнал глава и гледаше към горния ръб на циментовата стена. На записа можеш да чуеш как коментаторът крещи: „Какво ли гледа номер осемдесет и две?“. Това беше номерът на Ник. Така че, докато едната камера бе фокусирана върху него, другата проследи седалките, за да се разбере какво е грабнало вниманието му. И след края на мача те наставиха тези два записа.

Той млъкна, за да отпие глътка вода, и продължи:

— Там имаше един тип, дето се беше навел от циментовата стена. Оказа се, че е много пиян, викаше също като другите привърженици, а в едната си ръка държеше бутилка бира. Но с другата — малко дете. Беше сложил току-що проходилото хлапе да седне на ръба. Можеш ли да си представиш!

— Да не изпусна бебето? — ужасено попита Лорен.

— Ник го беше забелязал — продължи той. — По-късно ми каза, че докато тичал, видял как онзи хваща детето, но не го дръпва назад. То просто някак си се било вкопчило в него и наполовина висяло от стената. На този етап Ник тичаше с бясна скорост и никой не го следваше по петите. Той изпълни тъчдауна, но продължи да тича напред и да се обръща. Помислил си да застане под онази стена, докато някой накара бащата да премести детето. Но когато беше на около десетина крачки, онзи изпусна хлапето и то полетя надолу. Щеше да се убие. Но Ник го улови. Честна дума, това беше много красива гледка.