Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Едва стоя на нозете си — призна си тя.

Докато говореше с Мишел, Лорен все си мислеше за агент Уесън, който използваше вилата на абата като свой команден пункт и никой не биваше да знае, че той и неговите хора са в Холи Оукс.

— Къде по-точно ще бъде пикникът? Във вилата на абата ли?

— Не — отговори й Мишел. — Някакви негови роднини или приятели са отседнали там. От другата страна на езерото. Просто следвай тълпата.

— Добре — каза тя. — Ще говорим утре.

— Аз няма да съм тук, забрави ли? Отивам до Де Мойн, за да взема новата си шина, така че ще се видим на пикника.

— Кой ще те закара?

— Татко — отговори Мишел. — Ако и тази не пасва, ще вдигне страшна дандания. Заради техните издънки ми остава по-малко от седмица, за да се науча да ходя, без да куцам.

— Ако някой въобще успее да го направи, това си ти. Искаш ли да ти свърша някоя работа, докато те няма?

Мишел се засмя:

— Да. Докарай малко цвят на лицето си.

Щом Лорен чу стъпките на Ник по стълбите, побърза да приключи разговора с Мишел. Остави слушалката и го видя да стои пред вратата. Косата му беше леко разрошена, но това му придаваше още по-секси вид. Може би Мишел беше права. Трябваше да помисли как да върне свежия цвят на лицето си.

Какъв ли щеше да е в леглото? Мили боже, не можеше да повярва, че позволява в ума й да се въртят подобни мисли… Побърза да прогони напиращите фантазии. Тя не беше тийнейджърка, измъчвана от бушуващите в кръвта й хормони, а млада жена, за която нямаше нищо лошо да се въздържа от полов живот, докато се появи подходящият мъж. Но Ник не отговаряше на нейните изисквания. Не, той не беше подходящият.

— Съжалявам, че говорих толкова дълго по телефона — извини се Лорен.

— Няма нищо. Джо казва, че имаш цял куп съобщения на телефонния секретар. Хайде, иди да ги прослушаш — рече Ник.

Той занесе чантата й на горния етаж, докато тя пусна записа. Имаше само едно обезпокоително съобщение от Маргарет Стамп, собственичката на местната хлебарница. Тя се обаждаше на Лорен, за да й каже, че Стив Бренър е увеличил с 20 процента сумата за закупуването на магазина й и че й е дал една седмица да размисли. Съобщението й завършваше с въпрос: „Знаеш ли, че Стив няма намерение да плаща на онези, които вече са продали магазините си, докато всички останали не подпишат договорите?“

Някъде в далечината отекна гръмотевица. Лорен тежко се отпусна в стола, заслушана в шумоленето на пренавиващата се лента. Бе получила още един удар, но знаеше, че няма да отстъпи и ще събере всичките си сили, за да се справи и с този проблем. Бедничката Маргарет!

Лорен знаеше, че тя не иска да продава, но бизнесът й напоследък не вървеше, а парите, които й предлагаше Стив, бяха достатъчни, за да й осигурят спокойни старини. Как Лорен би могла с чиста съвест да убеди Маргарет да не отстъпва, когато имаше вероятност да загуби всичко?

Лорен подскочи, щом Ник докосна рамото й и рече:

— Бих искал да те запозная с Джо Фарли. Той ще остане с нас в къщата.

Агентът пристъпи да стисне ръката й.

— Приятно ми е, госпожо.

Налагаше се Лорен да превключи мислите си на друга вълна. Битката за спасяването на градския площад за момента трябваше да премине на заден план.

— Моля, наричайте ме Лорен.

— Разбира се — отвърна той. — А вие ми казвайте Джо.

Джо беше як мъж с буйна рижа коса и закръглено лице, което светваше, когато се усмихнеше. Един от предните му зъби беше леко изкривен, ала това някак си му придаваше по-човечен вид. Макар че и той носеше пистолет, не изглеждаше така внушителен или суров като Уесън.

— Често ли работите с Ник?

— Работили сме заедно няколко пъти — отговори той. — Аз обикновено съм „вързан“ в офиса, тъй че работата тук е голяма промяна за мен. Надявам се да нямате нищо против това, че с Файнбърг направихме някои промени в алармената ви система. Не е сложно, но ще свърши работа.

Тя погледна към Ник.

— Аз нямам алармена система.

— Вече имаш.

— Свързали сме всички прозорци и врати, тъй че ако някой влезе, веднага ще разберем — обясни й Джо. — Ще светне червена лампичка, но алармата няма да вдигне шум — увери я той. — Не искаме да стреснем престъпника, а да го вкараме вътре и да го пипнем. Надяваме се, че няма да усети кога е включил устройството. Разбира се, всеки непознат, който се приближи до къщата ви, ще бъде забелязан от агентите отвън.

— Домът ми под наблюдение ли е? — попита Лорен.

— Да.

— А колко дълго ще останете тук?