Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Сега вече цялата се тресеше. Опита се да спре конвулсиите си, ужасена, че той ще ги забележи и ще разбере, че е в съзнание. Пикапът се удари в нещо на пътя. Тялото й подскочи, а после се блъсна в облегалката на предната седалка. След миг возилото се люшна напред и я отхвърли отново назад. Лорен усети допира на студения метал до гърдите си. Безопасната игла, която майката на Мишел й бе дала, се притискаше в кожата й. Тя я опипа и се опита да я отвори. Ръцете й така трепереха, че едва не я изпусна и с усилия овладя желанието си да извика.

Откопча иглата и я изправи в цялата й дължина. Нямаше представа какво ще прави с нея, но това бе единственото оръжие, което имаше. Може би щеше да успее да я забие в гърлото му. Сълзи замъглиха очите й. Главата така силно я болеше, че й бе трудно да мисли. Дали той я наблюдаваше сега? Дали държеше пистолет в ръката си? Навярно би могла да скочи върху него отзад и да го изненада.

Много бавно тя раздвижи краката си. Помисли си, че би могла да се обърне и да скочи, да го сграбчи за врата и да удари с все сила главата му в кормилото. Но нещо я задържаше. Полата й беше заклещена между седалките.

Пикапът изведнъж се закова на място със скърцане. Тя изпусна безопасната игла, но успя да я грабне от пода, преди да чуе отварянето на вратата. Къде я караше той? Какво смяташе да прави?

О, Боже мой, той идва за мен! ужасено си помисли Лорен.

Трябваше да е готова, когато той се опиташе да я измъкне от пикапа. Беше като обезумяла, ръцете й силно се тресяха, но успя да свие иглата във вид на кука около показалеца си. Металната закопчалка се заби в кожата й и я разкъса, но успя да закачи иглата, за да стърчи право напред. Обви я с лявата си ръка, опитвайки се да я скрие.

Не му позволявай да държи пистолета си в ръка. Моля те, Боже, не му позволявай да държи пистолета. Не би могла да скочи върху него, ако той държеше оръжието. Щеше да я убие, преди да успее да го докосне. Ако пистолетът е в ръката му, ще изчакам. Накарай го да ме носи. Ще остави пистолета, ако трябва да ме носи.

Пикапът се движеше, когато страничната врата се плъзна и се отвори. Докато се молеше мълчаливо, тя бе стиснала очи, стараейки се да не се разплаче.

Помогни ми, Боже, моля те, помогни ми…

Чуваше шумното му дишане. Той я сграбчи за косата и я дръпна към себе си. Когато натисна главата й надолу, за да я извади от пикапа, тя отвори очи и видя пистолета. Старк заби пръсти в кръста й и я вдигна на рамото си.

Беше ужасно силен. Затича, като носеше отпуснатото й тяло на рамото си. Лорен отвори очи, но не смееше да повдигне глава, за да не усети движението й. Докато си мислеше, че е в безсъзнание, той нямаше да я наблюдава внимателно. Тя разпозна вилата на абата, която се виждаше пред тях.

Дочу шума от приближаваща се кола, а след това долетяха грозните ругатни на похитителя й. Старк изтича нагоре по стълбите, а след това изведнъж спря.

Лорен чу как той разтърси дръжката на вратата, но тя беше заключена. След миг до ухото й прозвуча изстрел. Лорен потръпна.

Старк трескаво се мъчеше да влезе вътре, ритна вратата и тя се откачи от пантите. Натисна копчето на стената и две лампи осветиха хижата — едната върху шкафчето до входната врата, другата на една маса на балкона на горния етаж. Все още носейки я на рамото си, той притича през предната стая и влезе в кухнята. Сложи пистолета си върху плота, започна да дърпа чекмеджетата и да ги хвърля на пода.

— Ето ни и нас! — извика той радостно, когато откри чекмеджето с ножовете.

Грабна най-големия, приличаше на касапски нож. Изглеждаше стар и потъмнял, но на него не му пукаше дали е остър. Работата, която възнамеряваше да свърши, не изискваше голяма точност. Просто нямаше време. А този го биваше.

Той грабна пистолета си, а след това се обърна и изтича обратно във всекидневната, изритвайки чекмеджета и съдове от пътя си. Когато стигна до средата на стаята, той спря и смъкна Лорен от рамото си. Тялото й се удари в масичката за кафе, след това се свлече на пода.

Той я сграбчи за косата и я дръпна да се изправи на колене.

— Отвори си очите, кучко. Искам да гледаш през вратата. Да видиш „мулето“, когато нахлуе да те спасява.

Докато говореше, Старк осъзна, че държи и ножа, и пистолета с едната си ръка. Той пусна Лорен и премести ножа в лявата.

— Хайде сега — каза той. — Погледни ме, Лорен. Виждаш ли какво имам за теб?

Тя все още бе на колене и той приклекна зад нея. Тялото й щеше да го пази от пистолета на Николас. Размаха ножа пред лицето й: