Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Пикапът излезе на две гуми на главната улица, забърса странично една паркирана кола и се завъртя. Старк натисна до дупка педала на газта, полетя напред и зави на две колела на следващия ъгъл. Вече се носеше към парка с осемдесет мили в час. Пикапът едва не се преобърна, когато взе следващия завой по същия начин, но той успя да го изправи, като завъртя кормилото рязко наляво. Зави още веднъж и най-сетне пред него се появи задният вход на парка, минаващ през резервата.

„Мулето“ не се виждаше вече отзад и Старк бе сигурен, че агентът е изгубил следите му. Като се кискаше, той намали скоростта и навлезе по пътеката за сутрешен крос. Пикапът заподскача по черния асфалт, като левите му колела се движеха плавно по гладката повърхност, а десните се тътреха по скалите покрай ръба на пътеката.

Стори му се, че Лорен простена. Трябваше да се овладее, иначе щеше да скочи през седалката и с голи ръце да я разкъса. Яростта му се засилваше и мислите така бързо препускаха в главата му, че му беше трудно да се съсредоточи. Пресегна се да намести огледалото, за да може да я наблюдава. Тя бе легнала сгушена на една страна с гръб към него и не помръдваше. Сигурно му се беше причуло, че е простенала.

Толкова бе зает да я наблюдава, че едва не заби пикапа в езерото. Рязко зави и се върна на пътя, след това отново нагласи огледалото, за да може да вижда какво става отзад. Пътеката завиваше, така че се наложи още да намали скоростта. Но не можеше да забави трескавите си мисли. Отново погледна назад към Лорен, но не я видя. Там беше онази курва Тифани. Той разтърси глава. След това пак така внезапно се появи Лорен.

Той искаше да спре колата и да затвори очи. Имаше нужда от време да проясни мозъка си и отново да се организира. Трябваше да е в чудесна форма. Той обичаше да планира нещата — педантично, до последния детайл. Ненавиждаше изненадите. Ето защо беше толкова изнервен.

Невероятна изненада бе да види как русият свещеник изскача пред Томи. Свещеникът с пистолет, който стреля по него. Свещеникът, който въобще не беше свещеник. Старк не можеше да преживее факта, че „мулетата“, колкото и да бяха тъпи, всъщност го бяха изпързаляли. Той не беше помислил дори за секунда, че приятелят на Томи е дегизирано ченге.

Точно затова сега беше толкова изнервен. Бяха го изиграли, накараха го да сгреши. Той въздъхна. Усети, че пак започва да се съсредоточава. Вече се владееше отново.

— Почти пристигнахме — изпя той на Лорен.

Когато приближи главния път, който завиваше към езерото, намали скоростта, за да може пикапът да се промъкне между боровете. След това отново увеличи скоростта. Буикът се намираше на около двеста ярда разстояние, паркиран между дърветата зад изоставената хижа. Още не се виждаше, но той знаеше, че колата го чака там, където я беше оставил.

— Почти пристигнахме — повтори Старк.

Оставаше му само да заобиколи покрай входа на парка, после да направи завой и да скрие пикапа сред дърветата.

Тъкмо бе стигнал до пътя, водещ към една колиба, когато отново видя зеления „Експлорър“. Той изскочи през входа на парка и намали скорост, за да вземе завоя.

— Не! — Старк бясно удари спирачките. Нямаше време да даде на заден ход, да направи завой и да се опита да надмине „мулето“. И напред нямаше изход. Николас щеше да го види и да блокира пътя му. Какво да прави? „Не, не!“ — повтаряше напевно Старк.

Грабна пистолета си и изскочи от пикапа. Тъй като беше махнал вътрешните дръжки на вратите, за да не могат неговите приятелки да бягат, докато той е зает да шофира, трябваше да заобиколи и да отвори вратата отвън.

Пъхна пистолета в джоба на якето си и посегна с две ръце да вдигне Лорен. Вече имаше нов план, той можеше да го осъществи. Щеше да я пъхне вътре, където беше хубаво и тъмно, и щеше да поработи върху нея зад заключените врати. „Мулето“ щеше да стои отвън и да се опитва да влезе, слушайки писъците на Лорен. Тогава агентът щеше да направи грешки. А после Старк щеше да го убие.

Лорен се свести изведнъж. В един миг тя беше в безсъзнание, а в следващия вече се стараеше да не се разпиши. Усещаше парливия вкус на горчилка в гърлото си.

Беше в неговия пикап. Не помръдна от страх, че той може да я види в огледалото или да чуе как опипва с отмаляла ръка пода, търсейки нещо, което да използва като оръжие. Осмели се набързо да огледа обстановката. Забеляза кутията с инструменти, но трябваше да се премести, за да ги стигне. Лежеше до задната врата. Би ли могла да се измъкне през нея? Да я отвори и да скочи? Но къде беше ключалката? Тя присви очи, за да вижда по-добре в тъмното и тогава забеляза зеещата дупка в задната врата. Този психопат бе махнал вътрешните дръжки. Защо ли го бе направил? Краката й бяха притиснати в страничната врата, но не можеше да види дали вътрешната й дръжка също е премахната. Трябваше да се помести, а не смееше да го направи.