Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Сега, Ник… моля те. О, боже, сега…

Той проникна в нея изведнъж, неспособен да се овладее. Сля се с нея, а когато тя го обгърна с дългите си крака, простена. Реалността беше много по-хубава от фантазиите. Лорен бе по-прекрасна, отколкото въобще би могъл да си представи. Потънал докрай в нея, той пое дълбоко дъх, за да се успокои и да се опита да забави движенията си.

— Това харесва ли ти?

— Да — простена тя.

— А това? — прошепна той и ръката му се плъзна между слетите им тела. Лорен изпадна в екстаз, обви с ръка шията му и го привлече за една дълга, жарка целувка.

— Не спирай — прошепна тя.

Той отново проникна дълбоко в нея. Тя повдигна бедра и страстно се притисна към него.

Никой от тях вече не бе в състояние да се овладее. Двамата бяха обзети от неистовото желание да стигнат до края.

Тя се предаде на оргазма преди него, започна да хлипа, завладяна от красотата на своето отдаване. Ник усети как тялото й трепери в ръцете му, как краката й се стягат около него и извика от удоволствие, когато проникна докрай… Никога по-рано не беше изпитвал такова блаженство.

Дълго време остана в нея и когато най-накрая нежно я притисна в обятията си, тя доверчиво се сви до него, а ръката й се отпусна върху гъстите косми на гърдите му.

Лорен беше като зашеметена, не можеше да говори. Когато отново бе в състояние да си поеме дъх, тя се надигна да го погледне в лицето.

Впери поглед в тези дълбоки сини очи, наситени с чиста страст и с усмивка се притисна цялата към него. Харесваше й да усеща мускулестото му тяло.

Тя го обичаше. Сега и завинаги, трябваше да си го признае. Тогава забеляза как тревогата се прокрадва в очите му и се опита да измисли някакъв начин да прогони разкаянието, което със сигурност скоро щеше да го обземе. Дари го с една безкрайно дълга целувка и отново му се усмихна.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита закачливо тя. — Аз наистина мога да стана много добра в тази работа.

Ник простена, а след това изведнъж се разсмя.

— Ще ме убиеш, ако станеш по-добра.

— И на теб ти хареса, нали?

Тя прокара пръсти по рамото му, забеляза избледнелия белег над лакътя му и се наведе да го целуне.

— Откъде ти е това?

— От футбола.

— А това? — попита Лорен, като докосна едва забележимия белег на бедрото му. — От куршум ли е?

— Не, пак е от футбол — повтори той. Но по лицето й личеше, че не му вярва.

— А някога стреляли ли са по теб? — с треперещ глас попита Лорен.

— Не — отговори Ник. — Бил съм пробождан, пребиван, но никога не съм бил прострелван.

„Във всеки случай, все още не“, помисли си той. Имаше белег от удар с шило за лед в долната част на гърба си. Два сантиметра по-нагоре и сега нямаше да е жив. Ако Лорен забележеше и този белег, бе решил да я излъже.

— Повечето ми белези са от спорта — каза той.

Тя прокара пръсти през косата му.

— Освен онези, които носиш в себе си.

— Всеки носи със себе си малко от миналото.

Накрая Ник се обърна по гръб и каза, че е време да поспят малко, но Лорен не го послуша.

Легна върху него. Подпря с ръце брадичката си и впери поглед в очите му.

Ръцете му вече бяха на бедрата й. Той искаше да я накара да поспят, преди да се е предал на желанието да се любят отново, но не намираше сили да я пусне.

— Обещай ми нещо и ще те оставя да спиш — каза тя.

— Какво? — В гласа му прозвучаха нотки на подозрение.

— Независимо от това какво ще се случи… Никакво разкаяние! Съгласен ли си, Ник?

Той кимна утвърдително.

— Никакво разкаяние! — закле се тя. — Повтори го!

Той въздъхна, но продума отчетливо:

— Никакво разкаяние.

И двамата лъжеха.

Разбивачът на сърца не обичаше изненадите, освен ако самият той не беше авторът им.

А тази нощ беше препълнена с неприятни изненади. Вече бе чул „мулето“ да му се присмива и бе преглътнал това без усилие. Той очакваше агентите да са глупави, тъй че се почувства леко обиден, когато чу епитетите, с които го наричаха. Но думите не можеха да го засегнат. До тази вечер, когато бе научил, че Лорен също разпространява отвратителни лъжи. Беше го нарекла „импотентен“. Не можеше да понесе мисълта за това как устните й оформят тази гадна дума. Как смееше тя да го предаде по този начин?

Трябваше да й отмъсти и бе принуден да действа бързо. Неустоимото желание да я нарани притъпи предпазливостта му. Колко дълго бе стоял така в задния двор, вперил поглед в прозореца й? Най-малко един час, а може би два. Но времето нямаше значение.