Джули Гарууд - Списък с убийства

Бяха женени от десет години и през цялото това време любовта им не бе намаляла. Ако не друго, катастрофата ги бе предпазила от възможността да изпаднат в капана на леността и да приемат другия за даденост. И нищо чудно. Сладката му, нежна Нина бе умряла на операционната маса и после, по истинско чудо, се бе върнала при него. Хирурзите бяха работили цяла нощ, за да я спасят. Когато чу новината, че тя ще се оправи, падна на колене в болничния параклис и се закле да посвети остатъка от живота си на това да я прави щастлива.

Живееше богат, пълноценен живот… с едно малко изключение.

Усещането за присъствието на демона не се оформяше постепенно. Не, просветлението дойде внезапно.

Беше посред нощ. Той не можа да заспи и вместо да се върти и да събуди Нина, отиде в кухнята, която бе в противоположния край на къщата, и нервно закрачи из нея. Реши, че чаша топло мляко ще му помогне да се успокои и ще го приспи, но всъщност нямаше никаква полза. Тъкмо слагаше празната чаша в мивката, когато тя се изплъзна от ръката му и се разби на парчета. Звукът сякаш отекна в цялата къща. Той се втурна към вратата на спалнята и застана пред нея, като се ослуша напрегнато. Шумът не бе събудил жена му и той изпита кратко облекчение, докато вървеше обратно към кухнята.

Ставаше все по-напрегнат и тревожен. Дали не се побъркваше? Не, просто това бе един от неговите пристъпи. Но този път не бе толкова ужасен, можеше да се справи с него.

Вестникът бе на плота, където го бе оставил. Взе го и го занесе на масата. Реши да го изчете страница по страница, докато толкова му се доспи, че не може да държи очите си отворени.

Започна със спортната рубрика и изчете всяка дума, после премина на местните новини. Прегледа една статия за откриването на нов парк и алея за джогинг. После видя снимката на красива млада жена, застанала пред група мъже. Позираше вдигнала високо ножица, готова да пререже опънатата през алеята панделка. И му се усмихваше.

Не можеше да свали очи от нея.

Зачете имената под снимката. И тогава се случи: изведнъж почувства непоносимо стягане, не можеше да си поеме дъх. Сякаш светкавица премина през сърцето му, причинявайки мъчителна болка. Сърдечен удар ли беше това, или един от пристъпите на паника?

„Опитай да се успокоиш — каза си. — Просто се успокой. Поеми си дълбоко дъх“.

Тревогата ставаше още по-силна и с нея дойде потресаващият, но познат ужас. Кожата му пламна и започна да го сърби и той трескаво започна да чеше ръцете и краката си, изправи се рязко и закрачи около масата. Какво ставаше с него?

Осъзна, че е побягнал, и се принуди да спре. Поглеждайки надолу, видя дългите назъбени драскотини. По ръцете и краката му имаше кървави линии, някои толкова дълбоки, че кръвта капеше по пода. Беше на път да избухне. Скимтейки, заскуба косата си, но ужасът продължаваше да го владее. После, като ослепителна светлина, дойде прозрението. Изведнъж осъзна, че вече не контролира тялото си. Не можеше да се накара дори да диша.

Със стряскаща яснота проумя, че някой друг диша вместо него.

Събуди се на следващата сутрин, свит като зародиш на пода на кухнята. Припаднал ли беше? Помисли си, че може би е станало точно така. Надигна се със залитане и опря ръце на кухненския плот. Затвори очи, пое си дълбоко дъх няколко пъти и бавно се изправи. Забеляза ножицата върху сгънатия вестник. Той ли я беше сложил там? Не помнеше. Прибра я на мястото й в чекмеджето и взе вестника, за да го изхвърли в кофата за боклук в гаража. И тогава видя изрезката от вестника. Статията и снимката на усмихнатата жена бяха там, по средата на масата, чакаха го. Знаеше кой ги е сложил там. И знаеше защо.

Демонът я желаеше.

Зарови лице в дланите си и заплака.

Трябваше да намери друг начин да укроти звяра. Физическото натоварване като че ли помагаше. Отиде на фитнес и започна да тренира като обезумял. Едно от любимите му занимания бе да си сложи боксовите ръкавици и да блъска крушата с всички сили, докато може. Така губеше представа за времето и спираше чак когато вече не можеше да вдигне ръце, без да изпита непоносима болка.

Дни наред трябваше да държи тялото си в състояние на постоянно изтощение. Но дори и това не бе достатъчно.

Времето изтичаше. Демонът го изяждаше. Иронията бе, че съпругата му даде идеята. Една вечер, докато той миеше чиниите, тя му правеше компания и му предложи да излезе някоя вечер. Настоя, че има нужда да отиде да се повесели с приятели.

Той не се съгласи лесно. И без това имаше твърде много вечери, в които не беше с нея, защото го задържаха в работата. Ами цялото време, когато го нямаше, защото ходеше на фитнес или да тича? Тези часове му бяха предостатъчни.