Джули Гарууд - Списък с убийства

За нещастие единственият член на семейството, който си беше вкъщи в момента, бе Ейдън. Той проявяваше най-малко съчувствие към нея вероятно защото бе най-голям и не можеше да се занимава с тревогите на едно шестгодишно дете. Мразеше, когато тя плачеше, но това не я караше да спре.

Регън издуха носа си, изми си лицето и се преоблече. След като свали униформата, внимателно я сгъна и я изхвърли в кошчето за боклук. Тъй като нямаше да стъпи повече в ужасното училище, нямаше да й трябват и тези грозни дрехи. Облече си къси панталонки и тениска и наруши още едно правило, като побягна с боси крака по коридора до стаята на брат си.

Почука плахо на вратата.

— Може ли да вляза?

Не изчака отговора, а просто нахълта вътре, изтича до леглото му и се хвърли върху меката завивка, която той винаги събаряше на пода, когато спеше. Сгъна крака под себе си, издърпа увисналите шноли от косата си и ги пусна в скута си.

Ейдън изглеждаше раздразнен. Облечен в екипа си за ръгби, той седеше на бюрото си, заобиколен от учебници. Тя забеляза, че той говори по телефона, чак когато брат й каза довиждане и затвори.

— Предполага се да изчакаш, докато кажа, че може да влезеш — каза той. — А не просто да нахълтваш. — Но тъй като тя не отговори, той се облегна на стола си, вгледа се в лицето й и попита: — Плакала ли си?

Регън размисли за момент и реши да наруши още едно правило — излъга.

— Не — отвърна, заковала поглед в пода.

Брат й усети, че тя не казва истината, но реши сега да не обсъжда въпроса с честността. Малката му сестра беше видимо разстроена.

— Нещо не е наред ли? — попита той, макар да бе сигурен в това.

Тя избегна погледа му и отвърна провлачено:

— Неее…

Ейдън въздъхна шумно.

— Нямам време да гадая какъв е проблемът, Регън. След малко трябва да тръгвам за тренировка. Кажи ми какво е станало.

Тя сви рамене.

— Нищо не е станало. Честно.

Описваше кръгчета върху завивката с върховете на пръстите си. Ейдън се отказа да разгадава какво я тормози. Наведе се и си обу маратонките. Изведнъж се сети, че днес бе първият ден на Регън в „Бриъруд“, и попита небрежно:

— Как мина училището?

Беше абсолютно неподготвен за нейния отговор. Тя избухна в сълзи и зарови лице в завивката, при което изтри очите и носа си в нея. Каза му всичко, което бе трупала от голямото междучасие досега. Проблемът беше, че говореше абсолютно несвързано.

Изля всичко в едно дълго, разпокъсано и почти неясно изречение:

— Мразя училището и никога няма да се върна там, никога, защото не ни дадоха да закусим и трябваше да стоя прекалено дълго, и имаше едно момиче и едно друго голямо момиче я разплака, и голямото момиче каза, че ако кажем на учителката, ще ни отмъсти, и не знаех какво да правя, затова с момичето отидохме отстрани на двора през междучасието и я успокоявах, като плачеше, и сега няма да се върна повече там, защото утре голямото момиче пак ще дойде при момичето.

Ейдън бе поразен. Регън ревеше с пълно гърло. Ако не изглеждаше толкова нещастна, той щеше да се разсмее. Каква драма! Тя бе наследила тази черта от страната на семейство Хамилтън. Всички Хамилтън не можеха да контролират емоциите си. За щастие той, Спенсър и Уокър приличаха повече на семейство Мадисън. Те бяха много по-резервирани.

Регън вдигаше такъв шум, че Ейдън не чу почукването на вратата. Спенсър и Уокър нахълтаха в стаята. И двамата братя бяха високи, слаби и тъмнокоси като Ейдън. Спенсър беше на петнайсет и от тримата беше с най-меко сърце. Уокър току-що бе навършил четиринайсет. Той бе немирникът в семейството и бе най-безразсъдният. Имаше вид, сякаш се връща от война. Ръцете и лицето му бяха целите в синини и ожулвания.

Преди два дни се беше покатерил да свали една топка от покрива, беше загубил равновесие и със сигурност щеше да си счупи врата, ако не бе успял да се хване за един клон, което бе смекчило падането. Приятелят му Райън не бе такъв късметлия. Уокър се бе приземил отгоре му и беше счупил ръката му. Райън бе полузащитник в училищния отбор, но сега трябваше да пропусне целия сезон. Уокър не изпитваше особена вина заради инцидента. За злополуката той винеше клона, който бе заклещил Райън и му бе попречил да се дръпне.

Сега Уокър оглеждаше Регън за следи от нараняване. Не се виждаха никакви, тогава защо плачеше?

— Какво си й направил? — попита той.

— Нищо не съм й направил — отвърна Ейдън.

— Тогава какво й има? — учуди се Уокър. Той се наведе над леглото и огледа сестричката си, несигурен какво да прави.