Джули Гарууд - Списък с убийства

— Още не знам какво ще кажа на учителката, но ще я накарам да излезе на двора и после да дойде достатъчно близо, за да чуе как Морган заплашва Корди. Може би ще види как я принуждава да й даде шнолите си.

— Софи, колко си умна! — възкликна Корди.

Регън също реши, че планът е страхотен. Софи изчезна в училището веднага щом Морган се отправи с тежки стъпки към тях. Точно като гигантката от приказките, на която я оприличаваше Регън.

Двете момичета неволно отстъпиха. Морган пристъпи напред. Регън трескаво се огледа за Софи и госпожа Грант, но не ги видя никъде. Почувства се ужасена. Впери поглед в краката на Морган, които й се сториха огромни като тези на Ейдън, и после плахо погледна нагоре към малките й кафяви очички. Започна да й се гади.

Сега Регън имаше два ужасни проблема — страха от Морган и от това да не повърне пред цялото училище.

Грубиянката протегна ръка напред с обърната нагоре длан и изгледа навъсено Корди.

— Дай ги! — каза тя и размърда пръсти. Корди веднага посегна да свали шнолите си, но Регън стисна ръката й и я спря.

— Не — каза тя и застана пред Корди. — Остави я на мира.

Това бе най-смелото нещо, което бе правила някога. Почувства се отмаляла и замаяна и едновременно с това й се повдигаше. Горчилката напираше в гърлото й и тя не можеше да я преглътне, но не й пукаше колко зле се чувства. В момента проявяваше смелост и нямаше търпение да разкаже на Ейдън какво е станало.

Морган заби юмрук в гърдите й. Регън залитна назад и едва не падна, но бързо се изправи и застана непоклатимо.

— Остави Корди на мира! — повтори тя. От гаденето гласът й бе съвсем слаб, така че тя преглътна с мъка и повтори думите си.

— Охо!

Стомахът й се преобърна и тя осъзна, че няма да успее да стигне до тоалетната.

— Добре — каза Морган. Тя направи още една заплашителна стъпка напред и пак блъсна с ръка Регън. — Тогава ти ще ми дадеш нещо.

Бунтуващият се стомах на Регън с готовност изпълни желанието й.

Демонът искаше да излезе на воля.

Мъжът не се изненада или изплаши. Звярът винаги ставаше неспокоен в края на деня, когато мислите му не бяха ангажирани с работата, а тялото му отчаяно копнееше да се отпусне.

Дълго време, почти цяла една година демонът се беше крил от него и той не бе подозирал присъствието му. И наивно бе повярвал, че преди е имал пристъпи на паника или кризи, както предпочиташе да ги нарича, защото така му се струваха по-малко обезпокоителни.

Всичко започваше с един скрит копнеж, неприятен като цяло. Оприличаваше усещането с това да обвие ръце около горещ камък, за да стопли замръзващото си тяло. Но с напредването на деня камъкът ставаше все по-горещ и по-горещ и накрая излъчваше непоносима топлина. Тогава го завладяваше ужасяващата тревожност, от която кожата му настръхваше. Дробовете му изгаряха от нуждата да пищи и пищи и в отчаянието си той искаше да вземе едно от специалните хапчета, които лекарят му беше предписал, но никога не посягаше към тях, дори и към аспирин, от страх, че лекарството ще го направи слаб.

Вярваше, че е добър човек. Плащаше си данъците, ходеше на църква в неделя и имаше постоянна работа, която бе динамична, изпълнена със стрес и изискваше постоянна концентрация. Не му оставяше време да мисли и да се тревожи за тежкия товар, който го очакваше у дома. Нямаше нищо против извънредната работа. Всъщност на моменти дори беше благодарен за нея. Никога не бягаше от отговорностите в професионалния и личния си живот. Грижеше се за съпругата си инвалид, Нина. По нейно настояване се бяха преместили в Чикаго, за да започнат наново след катастрофата. Той си намери работа само две седмици след като пристигнаха и реши, че това е на добро. Беше шеметно, но пълно с радости време. Двамата с Нина решиха да използват част от парите от обезщетението, за да купят просторна къща на етаж и половина в предградията и щом разопаковаха багажа си, той прекарваше летните вечери в поставяне на рампи и ремонти из първия етаж, за да може Нина да се придвижва без проблем с новата си супермодерна и лека инвалидна количка. Краката на Нина бяха премазани при катастрофата и тя вече никога нямаше да проходи. Той прие това, което съдбата им бе отредила, и продължи напред. С облекчение виждаше как жена му постепенно възвръща силите си и се учи да се справя сама през деня.

Когато си беше у дома, той настояваше да я глези. Приготвяше вечерята всеки ден, миеше чиниите, после прекарваше останалата част от вечерта, като гледаше заедно с нея любимите им телевизионни предавания.