Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Не.

— Но…

— Аз съм студентка по медицина, не съм лекар и няма да правя предположения.

— Вече си четвърта година, което означава, че си почти завършила.

— Но още не съм лекар.

— Хайде, Кийра — каза Кейт отчаяно. — Направи някакво предположение. Няма да те виня, ако сбъркаш.

— Не, не мисля, че един час е твърде дълго. Помни, че хирургът чака доклада на патолога. А след като не си влязла в операционната с нея, не знаеш кога всъщност е започнала операцията.

Кейт се поуспокои.

— Правилно. Може да започват чак сега, а аз да не знам. Ще ти се обадя, като науча нещо. Как е вкъщи?

— Супер. Рийс Крауъл се обади няколко пъти.

— Така ли? — попита Кейт притеснена.

— Беше много учтив. Чак прекалено. Когато му кажа, че Изабел не си е вкъщи, ми казва „благодаря“ и затваря, но след няколко часа се обажда отново. Усещам колко е напрегнат, сякаш ще избухне всеки момент. Пита и за теб няколко пъти. Щом Изабел замине за колежа, се надявам той да разбере, че между тях е свършено.

Кейт не беше толкова сигурна.

— А, да — продължи Кийра. — Някой си Уолъс се е обаждал и е оставил две съобщения. Казва, че работи в някаква банка. Познаваш ли го?

Възелът в стомаха на Кейт се стегна още по-силно.

— Не, не съм чувала името му — излъга тя. — Каза ли какво иска?

— Не. Но помоли да му се обадиш веднага. Имаш ли химикал? Ще ти продиктувам номера му.

Кейт затвори очи.

— Недей. Ще му се обадя в понеделник, когато се прибера вкъщи. Просто не изтривай съобщенията от телефонния секретар.

— Каза, че било спешно.

— И спешното може да почака до понеделник.

— Не си ли любопитна какво иска?

Кейт знаеше какво иска. Всичко, което притежаваха. И дори повече.

— Слушай, Кийра. В понеделник ще трябва да седнем и да поговорим.

— Звучи сериозно.

— Просто трябва да вземем някои решения, касаещи бъдещето. Сега ще затварям. По-късно ще ти се обадя да ти кажа как е Джордан.

Затвори мобилния си телефон и го пусна в чантата точно когато една белокоса доброволка извика името й. Кейт видя, че хирургът се отправя към нея. После забеляза лицето му. Хирургът се усмихваше.

Джордан ще се оправи. Като чу чудесната новина, която й съобщи хирургът, на Кейт направо й прималя от облекчение. Прииска й се да го прегърне.

Кейт предполагаше, че ще може да отведе приятелката си вкъщи няколко часа след като отминеше действието на упойката, но хирургът искаше да задържи Джордан до следващата сутрин. Той обясни съвсем мимоходом, че при Джордан се получила лека реакция спрямо анестезията, но нищо обезпокоително, защото остатъците от упойката щели да се изчистят от тялото й най-късно до следващия следобед и тогава щели да я изпишат.

Нищо обезпокоително. Кейт си спомни тези думи, когато видя приятелката си. Бедната Джордан беше червена като сварен рак — имаше обрив по лицето и ръцете, който ужасно я сърбеше.

Кейт направи това, което би направила всяка най-добра приятелка. Извади мобилния си телефон, който беше с вграден фотоапарат и снима Джордан, за да може да я тормози с фотосите по-късно — можеше дори да ги превърне в скрийнсейвър за компютъра й.

Остана с Джордан до осем вечерта. Обривът още не минаваше, но лекарят й предписа лекарство, което облекчи сърбежа и й помогна да заспи. Кейт изчака Джордан да заспи, после се върна в апартамента с колата й и си взе дълъг, горещ душ.

Затвори очи и остави водата да се стича по раменете й. Може би щеше да успее да отмие част от напрежението. Но всеки път, когато опитваше да проясни главата си, се завърташе вихрушката от мисли — сестрите й, фирмата, Рийс, планината от неплатени сметки.

Не, няма да мисля за това тази вечер, каза си. Тревогите можеха да изчакат до утре.

Стомахът започна да я присвива и тя осъзна, че не е яла нищо цял ден. Изсуши се с хавлията и облече пижамата си, която всъщност беше мека сива тениска и чифт раирани боксерки. После се отправи към кухнята. Джордан винаги държеше солени бисквити и буркан фъстъчено масло в запас. Във фризера имаше няколко стари порции замразена вечеря. Кейт беше почти сигурна, че са от времето, когато Джордан се е нанесла в апартамента. Избра солените бисквити. Взе си една кутия от шкафа, постави я на плота и отвори хладилника, за да си извади бутилка вода. Тъкмо развинтваше капачката, когато сълзите й рукнаха.

След секунди плачеше неудържимо. Облегна се на хладилника, сведе глава и зарида като бебе. Ставаше й по-добре от това разтоварване. Можеше да продължи да плаче още половин час, ако не й бяха попречили. Чу позвъняване на вратата, взе една салфетка, изтри сълзите от очите си и замръзна неподвижно, надявайки се, че който и да е, щеше да си тръгне.