Джули Гарууд - Бавно изгаряне

Преди няколко години кафявата каменна къща беше преустроена в три просторни апартамента, по един на всеки етаж. Джордан държеше последния. Кейт живееше с нея, докато следваше, и бе свикнала със скърцащото стълбище и тесните коридори.

Джордан спечели цяло състояние от един компютърен чип, който проектира, и можеше да си позволи да живее навсякъде, но и тя като Кейт робуваше на навиците. Обичаше стария си, овехтял апартамент и не правеше планове да се мести.

Кейт също обичаше този апартамент. Беше топъл и приветлив дори и в най-студените дни. Винаги миришеше на свежо и чисто. Джордан беше поставила от ароматизираните свещи на Кейт на почти всяка маса. В двете бани и в спалните имаше от лосионите за тяло на Кейт.

Имаше три спални. Тази за гости беше в края на дълъг коридор и бе достатъчно голяма, за да побере огромното двойно легло, което двама от братята на Джордан й бяха подарили, за да има къде да спят, когато са в града. Къщата на родителите им в Нейтънс Бей беше на два часа път с кола.

Третата спалня бе превърната в кабинет и четирите й стени бяха заети от етажерки. Рафтовете им се огъваха под книгите на Джордан. От едната си страна кабинетът беше свързан с дневната, а другата му врата водеше към коридора.

Дървените подове бяха тъмни като нощта, но персийските килими внасяха цвят в стаите. Огромните прозорци във всяка стая бяха покрити с дървени капаци с щори. Едно от любимите места за учене на Кейт беше широкият перваз на прозореца в дневната, който гледаше към река Чарлз.

Единствената стерилна стая в апартамента беше кухнята. Джордан не готвеше. Преживяваше с храна за вкъщи или замразени продукти, които претопляше в микровълновата печка. Не купуваше храни, които не можеха да се приготвят в нея.

Кейт веднага отиде в спалнята за гости и остави чантата си до леглото. Мина напряко през кабинета и влезе в дневната. Забеляза купчината листи върху бюрото на Джордан и се върна. Колкото и затрупани да бяха рафтовете за книги, бюрото й винаги беше безупречно подредено. На него бяха само компютърът й, кубче листчета, един-два молива и телефонът. Работното й място бе стерилно като плотовете в кухнята.

Джордан влезе в стаята, забеляза, че Кейт оглежда купчината листи върху бюрото й, и каза:

— Голяма бъркотия, знам.

— За теб е бъркотия. Ти винаги си държиш бюрото подредено. Направо си вманиачена на тази тема. Но напоследък ти се е събрал доста стрес и е естествено да нямаш време за подреждане.

— Повечето хартии са юридически документи. Съдят ме.

След като съобщи шокиращата новина, Джордан се обърна и отиде в дневната. Кейт хукна по петите й.

— Съдят те?

— Точно така — кимна тя, седна на един фотьойл и преметна крака през страничната му облегалка.

— Говориш ужасно небрежно за това. — Кейт застана пред ниската масичка със скръстени ръце и изчака намръщена обяснението на приятелката си.

Но тя мълчеше и Кейт не се сдържа.

— Добре, ще попитам. Какво е станало, че те съдят? И как така си толкова спокойна?

— Може и да съм спокойна. Просто не виждам смисъл да се нервирам, това няма да ми помогне. — Джордан изрита сандалите си и се облегна назад. — Съди ме човек на име Уилърд Бел. Той смята, че е измислил моя чип преди мен, а аз съм намерила начин да му го открадна.

Кейт седна на стола срещу нея и кръстоса крака върху табуретката.

— Ти познаваш ли този човек?

— Не. Живее в Сиатъл. Адвокатът ми обясни, че е компютърен маниак, който си изкарва прехраната, като съди разни хора. И успява да си докара доста сериозни приходи — подчерта тя. — Няма никакви доказателства, но е по-евтино да се сключи извънсъдебно споразумение, вместо да се минават съдебните процедури.

— Какво ще правиш?

Джордан изглеждаше нервирана.

— Какво мислиш, че ще правя? Познаваш ме достатъчно добре.

— Няма да сключиш споразумение. Обзалагам се, че адвокатът ти опитва да те убеди в обратното, нали?

— Позна. Обаче аз няма да се съглася. Не ме интересува колко ще ми струва. Това, което този Бел прави, не е редно и аз няма да му дам и цент. Неговият адвокат играе твърдо — добави тя. — Замразил е всичките ми банкови сметки. Това означава, че известно време няма да имам пари. Но скоро ще ги размразя — продължи бързо тя. — Така че няма нужда да се тревожа.

— Какво мисли Тео по този въпрос?

— Не съм го питала за съвет. Всъщност дори не съм му казала за тази история.

— Защо? Нали е адвокат, за бога. Можеш да се посъветваш с него.