Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Къде? Къде е? — постара се да не звучи паникьосано.

— В лявата ми гърда.

— Ходи ли вече на лекар? Правиха ли ти изследвания?

— Да. Насрочили са ми операция за петък сутрин. Хирургът искаше да направи биопсия утре, но не се съгласих. Ще ти трябва време да дойдеш тук… нали? — Сега звучеше като малко момиченце, изплашено до смърт малко момиченце.

— Разбира се. Ще дойда утре.

— Ще ти запазя билет. Ще ти пусна точния час и номер на полета по имейла и ще те чакам на летището.

Джордан се съсредоточаваше върху подробностите, за да запази самоконтрол. И тя би постъпила така. Единственият начин да се пребориш със страха е да контролираш ситуацията.

— Ще те чакам при лентата за багажа.

— Добре, разбрахме се. — Кейт беше толкова потресена, че не се сети какво друго да попита. Ръката я болеше и тя осъзна, че е стиснала слушалката с всичка сила.

— Виж, реших да не съобщавам на нашите поне засега. Ще им кажа, след като разбера какво точно е положението. Не мога да понеса да закръжат около мен. На мама и татко наистина им се събра доста последните месеци. Колкото и да се гордеят с братята ми, това, че всичките са полицаи, си казва думата. Когато простреляха Дилън, мама и татко се състариха с двайсет години. Известно време изобщо не бяхме сигурни дали ще оживее. И ти беше там. Знаеш колко беше тежко.

Тръпки полазиха Кейт.

— Да, помня.

— Знаеш как се отрази стресът на всички, особено на родителите ми. Сега вече се успокояват, защото Дилън си е вкъщи и се оправя. Точно в деня, когато ми съобщиха за бучката, мама се обади и ми каза, че са минали осем месеца от онова ужасяващо позвъняване и че чак сега вече може да си поеме спокойно дъх. Какво трябваше да й кажа, Кейт? Да се стегне за нова лоша новина? Че я чака поредният ужас?

— Не знаеш дали ще бъде лоша новина или…

— Да, но неизвестността изнервя още повече. Най-добре да изчакам, докато науча… всичко.

— Както кажеш…

— Освен това Дилън е платил на мама и татко един морски круиз.

— Много мило от негова страна.

— Шегуваш ли се? Просто искаше да му се махнат за малко от главата. Мама направо го побърква, ходи му на посещения поне по веднъж на ден и му носи храна. Той не е свикнал да го глезят толкова.

— Ами сестра ти? Знам колко сте близки двете със Сидни. Няма ли да й кажеш?

— Забрави ли? Тя е в Ел Ей. Започва актьорската школа само след две седмици, в момента тъкмо се установява.

— Да, вярно, актьорската школа. Бях забравила.

— Ако Сидни знаеше за операцията ми, щеше да се прибере у дома, а не искам да го прави. Ако положението е лошо, разбира се, и тя, и мама ще научат веднага.

— Да.

— Но засега знаем само ти и аз. Нали?

— Разбира се.

Говориха още няколко минути и се сбогуваха. Кейт спокойно събра всички документи от масата и ги сложи в един дълбок панер за дрехи. Искаше да ги пъхне в кофата за боклук, но това нямаше да реши нищо.

Все още имаше малко време, преди всичко да се сгромоляса и кредиторите да почукат на вратата им. В разплащателната сметка имаше достатъчно пари за текущите разходи. Когато се върнеше от Бостън, щеше да измисли какво да прави. Дотогава нямаше да казва на сестрите си нищо за финансовата катастрофа.

Изгаси лампите и занесе панера с документите в стаята си. Пъхна го в дрешника и се приготви за лягане.

Разплака се чак когато се пъхна под завивките.

Джордан никога не бе пристигала навреме за нищо в живота си и днешният ден не бе изключение.

Кейт чакаше с багажа си до вратите на летището, когато приятелката й се появи при изхода за пристигащи.

Джордан спря колата, без да гаси двигателя, отвори багажника и слезе да прегърне Кейт.

— Толкова се радвам, че си тук.

— И аз.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Разбира се.

Един полицай направи знак на Джордан да потегля. И Кейт, и Джордан мълчаха, докато не се озоваха на отбивката от магистралата, която водеше към апартамента на приятелката й.

— Много ли закъснях? — попита Джордан.

— Само петнайсет минути.

Тя хвърли поглед на Кейт и се усмихна.

— Изглеждаш ужасно.

— Ти изглеждаш по-зле от мен.

Кейт я дразнеше. Джордан винаги изглеждаше красива. Въпреки че косата й беше тъмнокестенява, тенът й бе като на червенокоса жена. Лицето й беше американският, обсипан с лунички тип, като на модел на Ралф Лорън, но не и днес. Днес беше много бледо. Дори луничките й бяха избледнели.

— Нищо чудно, че сме толкова добри приятелки. И двете сме безпощадно откровени.