Джули Гарууд - Бавно изгаряне

— Сметки — отговори й Кийра. — Накарах Тъкър Симънс, експерт — счетоводителя, да изпрати всички финансови документи и сметки на мама.

Изабел затвори хладилника и се приближи до масата със стрък целина.

— Защо ни пращат сметките сега?

— Когато мама се разболя, се уговори с господин Симънс да поеме грижите за сметките в продължение на година след смъртта й. Казах й, че аз мога да се справя с това, но тя настояваше, че ще ми бъде прекалено трудно да движа нещата от Бостън. Знаеш, че е невъзможно да спориш с мама.

— Имаме ли достатъчно пари да платим всички тези сметки? — попита Изабел, като посочи купчината със стръка целина.

— Сега ще разберем — отвърна Кийра. — Мама беше толкова потайна по отношение на бюджета си. Винаги когато я питах как е с парите, тя отвръщаше едно и също: „Справяме се чудесно“.

— И на мен така ми казваше — добави Кейт. — Това направо ме вбесяваше.

Изабел за разлика от сестрите си се въздържа от критика.

— Просто беше предвидлива. Не искаше да се тревожим за пари. Тя искаше ти, Кийра, да се фокусираш върху медицината, а ти, Кейт — да завършиш магистратурата си. Вие не се нуждаехте от пари, защото си имахте стипендии. Но мен и Нора ни издържаше мама и искаше да не се тревожим. Затова постъпваше така. Сигурна съм.

— Чудя се колко пари са й останали — каза Кийра, без да обръща внимание на защитата на Изабел за финансовите решения на майка им. — А знаем ли още колко време ще получаваме пенсията на мама?

Кейт поклати глава.

— Не знам дори колко е била месечната й пенсия. Тя отказваше да обсъжда това с мен. Ще намерим отговорите в тези извлечения.

— Не се тревожа — каза Изабел. — Дори ако е трябвало да изразходим всички пари, Кейт ще измисли нещо.

— Защо аз?

— Защото Кийра трябва да завърши последната година от следването си, а и тогава няма да се върне у дома, а аз заминавам за колежа след седмица, така че тук оставаш само ти. Освен това вие с Кийра сте мозъците в това семейство. Знаете ли какво? Едно време се мислех за глупава, защото не ме слагаха в групите за надарени деца и не получавах само максимални оценки на тестовете, но мама ми каза, че съм нормална. Да, нормална — настоя тя, сочейки с целината към Кейт. — Вие двете сте ненормалните. Не искам да наранявам чувствата ви, но и двете сте доста… смотани.

Кейт се засмя.

— Мама никога не ни е наричала ненормални или смотани.

Изабел се намръщи.

— Но не ви е наричала и нормални. Какво правиш, Кейт?

— На теб на какво ти прилича? Отварям сметките. Ще се залавям за работа.

— Не го прави сега. Всичко това може да изчака до след вечеря — настоя Кийра. — Изглеждаш уморена. Иди малко да си починеш. Сметките няма да избягат.

Кейт не влезе в спор. Болката в главата я измъчваше, освен това й се искаше да си вземе душ и да смени панталона и копринената блуза, които Кийра й донесе в болницата, така че се отправи към стаята си.

След като излезе от банята, облече къси панталонки и една стара тениска, сви се на кълбо в леглото и заспа.

Събуди се от звуците, които идваха откъм кухнята, където бяха сестрите й и леля им. Усети уханието на печено пиле и ябълков пай.

Кухнята беше точно под нейната стая, така че се чуваше и бъбренето им.

— Кийра, двете с Изабел ще почистите тази вечер, аз закъснявам — каза леля й.

— Тази вечер какво ще правиш, лельо Нора? — попита Изабел.

— Групата ми за взаимопомощ, любопитке.

Откакто се помнеха сестрите, леля Нора винаги се събираше с някаква група за взаимопомощ. Години наред беше посещавала такава организация в Сейнт Луис, а веднага след пристигането си в Силвър Спрингс се присъедини към групата за взаимопомощ в местната църква. Никой не знаеше точно каква кауза защитава леля им през всичките тези години, но бяха достатъчно разумни да не питат. Бяха чували безброй пъти речта й за правото на лични тайни.

От друга страна, на тях тя не позволяваше никакви лични тайни. Държеше да знае къде са във всяка една минута.

— А ти къде ще ходиш тази вечер? — Кейт чу леля си да пита Изабел.

— Тази вечер пея в „Голдън Медоус“ — отвърна момичето.

— Със сигурност ще липсваш на хората в старческия дом, когато заминеш за колежа.

— Те ще ми липсват повече — увери я Изабел. — Толкова са мили с мен.

— Събуди ме, когато се прибереш — нареди Нора.

— Вече не съм дете — опита се да възрази Изабел. — Няма нужда да…

— Обещах на майка ти да се грижа за теб и точно това правя. Когато заминеш за колежа, ще приема, че не си дете — прекъсна я Нора.