Мариус Габриел - Седмата луна

— И врабци ли ядат?

Клайв отново подкара колата. Пътят стана все по-стръмен, като продължи да се вие между хълмовете. Мънро бе раздвоил вниманието си между следенето на картата и наблюдаването на терена. Лаос бе най-дивата страна, която бе виждал. Не бе пищна, като Виетнам, а пустинна и суха, откъдето и да я погледнеш.

Този свят бе безразличен към хората. Над хълмовете пред тях обаче продължаваше да се издига черен дим. Там човешките същества продължаваха делово да се избиват.

Върху предното стъкло паднаха няколко едри капки, без обаче да преминат в истински дъжд. Истинският дъжд, както бе казал 0’Брайън във Виентян, бе единственото нещо, което можеше да ги спаси сега.

Франсин продължи да наблюдава стълбовете дим. Черен дим, досущ като онзи, който бе виждала толкова често в Сингапур.

Клайв с усилие задържа лекия ситроен на един остър завой, превключи на по-ниска скорост и даде газ.

Скоро прехвърлиха върха. Пътят под тях представляваше дълга виеща се като змия червена лента. Спускаше се по ската и изчезваше сред сиви храсталаци и скали. Под тях имаше тясна долина. Проломът, водещ към нея, дълбок и зловещ, наподобяваше зиналата паст на чудовище. Над него мрачно се извисяваха голи склонове, по които тук-там растяха хилави храсталаци.

Оттук вече можеха да видят Фу Виен. Или мястото, където трябваше да е Фу Виен. Над селището бе надвиснал черен дим. Буря, сътворена от човешки ръце. Ниските гъсти облаци не й позволяваха да се издигне и да се разсее. Всичко бе осветено от зловеща мътна светлина, която безмилостно подчертаваше всеки детайл. Клайв спря ситроена и всички се загледаха надолу. Вече чуваха ясно пукота и тътена, извисяващи се над странния стон на вятъра, виещ из скалите, и шумоленето на изсъхналата трева около тях.

„Детето е там“ — помисли си Франсин и сърцето й се сви.

— Стрелят от североизток — каза Мънро, който не отлепваше бинокъла на Крон от очите си. — И то с доста мощни ракети.

Подаде бинокъла на Клайв, който също огледа селото, като хапеше долната си устна.

— Шосето е чисто. Да тръгваме — каза Сакура.

— Да — съгласи се Франсин.

Понесоха се с дрънчене към Фу Виен. Сакура не откъсваше поглед от черните облаци, под които бе детето й. От небето валеше огън, но тя знаеше, че Луис ще е в безопасност. Бог щеше да закриля Луис, защото Луис бе невинен и не заслужаваше да умре.

Каменистият път се виеше като живо същество, целият на дупки. В едно маково поле една жена се бе присвила до мотиката си. А може би бе мъртва. Цъфналите червени, бели и лилави макове грееха с ярките си цветове дори в мътната светлина.

Видяха първите хора, които напускаха селото. Семейство, нарамило чували ориз. Деца, които носеха по-малките си братчета и сестричета. Старци, тикащи ръчни колички. Хората не бързаха, сякаш знаеха, че им предстои дълъг път. Отбиха се встрани от шосето, за да пропуснат ситроена. Лицата им бяха безизразни. Сакура се взираше в децата — искаше да се увери, че Луис не е сред тях. Децата обаче имаха кафявите безстрастни лица на племето мео.

Дупките станаха повече, хората също. С колко време разполагаха? Едва ли с много. Селяните сигурно бяха чакали до последния момент преди да се решат да напуснат домовете си и да изоставят имуществото си.

Чу се звукът на хеликоптер, преминаващ над главите им. Дали Джай Хан не напускаше селото? Заради гъстия дим не можаха да видят хеликоптера.

Стигнаха селото. На пътя лежеше мъртъв бивол. Бе започнал да се подува и краката му стърчаха във въздуха. Наложи се да навлязат в оризището, за да го заобиколят. Наоколо се виждаха разрушени къщи, от които бяха останали единствено основите и обгорели греди. Селото бе разположено от двете страни на стръмното шосе, което стигаше до зелен хълм и внезапно свършваше. Половината къщи бяха пострадали. Леките материали, от които бяха направени — бамбук и палмови листа — бяха изгорели. Само тук-там се виждаха остатъци от зидария.

Клайв загаси двигателя и дръпна ръчната спирачка, преди да поеме по стръмния склон.

— От другата страна на селото са предните им позиции — каза Мънро. — Няма обаче да ги удържат дълго. Трябва да си свършим работата бързо и да изчезваме. — Той стисна ръката на Сакура. — Да прибираме Луис и дим да ни няма.

Франсин се огледа. Наоколо нямаше жива душа.

Отдясно имаше лечебница. Бе се наклонила на една страна и ламаринените й стени се бяха извили. Червеният кръст върху вратата обаче все още се виждаше.