Мариус Габриел - Седмата луна

Самолетът сега летеше толкова ниско, че пътниците бяха в състояние да забележат колко са древни урните. Сивата им повърхност бе покрита с лишеи. Едни от гърнетата бяха изправени, а други килнати под най-различен ъгъл. Никой не знаеше кой, кога и защо ги е направил. „Съвършен исторически паметник“ — помисли си Мънро. Равнина накрай света, покрита с огромни гърнета с неизвестен произход, възраст и предназначение. Странна работа.

Същевременно, докато наблюдаваше огромните гърнета под самолета, усети още нещо. Усети тайнствения характер на тази страна, загадките, които тя криеше в своето сърце. Внезапно си даде сметка защо Сакура бе приела тази страна като своя. Защото самата тя приличаше на нея. Красиво сираче без минало и без особено бъдеще. Изведнъж самолетът рязко зави покрай издигащ се от земята стълб черен дим и той погледна надолу. До склона на планината бе разположено селце. Или това, което бе останало от него. Нещо го бе ударило здравата: артилерийски снаряди или самолетни бомби. Навсякъде се виждаха кратери и развалини. Палмовите покриви горяха. Не се виждаха нито хора, нито животни.

— Какво е това? — изкрещя той на Сакура, за да надвие рева на двигателя.

— Мисля, че е едно от селата на Джай Хан — изкрещя в отговор тя.

Въздухът пред тях се оказа изпълнен с още дим. От картата Клей знаеше, че в Долината на Глинените гърнета има много селища, повечето разположени сред ниски хълмове. Ако се съдеше по дима, обстрелът беше мащабен. Доколкото можеше да види, в радиус от тридесет километра горяха поне пет селища.

— Някой отнася здрав бой — каза Мънро. — Майната му, пак се натикахме в шибаната война.

Сакура също гледаше през прозореца. От погледа й личеше, че не е очаквала да види това. Крон продължи да заобикаля стълбовете гъст дим.

— Това не ми харесва — извика Клайв.

— Ще трябва бързо да си свършим работата и да се прибираме веднага — изкрещя в отговор Мънро. — Работата е къде-къде по-дебела, отколкото очаквах.

— Прав си. Това си е истинска война.

— Да, Клайв, в много идиотска работа се натикахме. Самолетът прелетя над стотици хора, които вървяха по виещ се черен път. Краят на човешкия поток не се виждаше. От време на време под самолета проблясваше лъскавият гръб на бивол. Хората носеха вещи и малки деца. Бяха се запътили на юг, към Виентян. По черните им дрехи Мънро разбра, че са от племето мео. Видя обаче и маслиненозелени униформи и каза на Клайв:

— Майната му! Половината са военни. Униформени са.

— 0’Брайън не се майтапеше. Работата е сериозна.

Мънро започна да оглежда небето. Надяваше се някой вражески самолет или някой паникьосан мерач на зенитно оръдие да не ги погуби. Помоли се на Бога времето да се влоши. Предпочиташе да летят в буря, отколкото да са изложени на прицел.

Погледна Сакура и видя, че се е сгушила до прозореца. И въпреки че не искаше, стисна ръката й.

„Какво направи тя с нас?“ Франсин продължаваше да си задава този въпрос, докато наблюдаваше как Сакура е положила глава на могъщото рамо на Мънро. „Какво направи с мен?“

Разумът й трудно можеше да оцени безцеремонността на Сакура. Знаеше, че тя е способна на всичко, за да защити детето си. Нали бе поставила пластичен взрив в колата на Дием. Бе готова да рискува всичко. Бе готова да убива и да осакатява. Да рискува да бъде убита или осакатена. Франсин не можеше да разбере тези неща.

„Дали и аз съм изпитвала такива чувства към Рут? Може би, ако бях като Сакура, нямаше да я изгубя.“

Земята под тях внезапно смени цвета си. На мястото на изсъхналата трева се появи червена пръст, някакво странно пустинно геологическо образувание.

Франсин се вгледа по-внимателно и осъзна, че наблюдава опустошение, извършено от човешки ръце. Това не бе дело на Патет Лао. Само една страна в света бе в състояние да направи това.

Бомбардировачите Б-52 навярно бяха минавали оттук много пъти. Грамадни флотилии от чудовищни бомбардировачи с осем двигателя, които летяха така високо, че не можеха да бъдат нито видени, нито чути. Товарът им бе изкормил земята. Сетне я бе изкормил повторно. И още един път. Тук-там стърчаха черни останки от дървета. Не бе останало нищо друго. Бяха останали единствено огромни кратери, издълбани от мощните бомби. Простираха се до края на хоризонта и бяха образували пустош, лишена от живот.

„Това не го показват по нашите новини“ — помисли си тя мрачно. Невероятното опустошение бе свидетелство за провеждането на мащабна операция, укрита от американския народ, от целия свят. Никой не следеше тази война и не изпращаше репортажи за нея, така че армията бе действувала без ограничения. Отдалечеността на Лаос, лошите комуникации, заговорът на мълчанието — всичко това взето заедно бе спомогнало за укриването на една страшна тайна.