Мариус Габриел - Седмата луна

— Кажи ми по-добре колко взрив си му сложила — каза Мънро. — И къде.

— Четвърт кило върху задната ос.

— С какъв детонатор?

— Тип „молив“.

— С какъв резерв?

— Десет минути.

— Колко остават?

Сакура погледна часовника си. Ръката й трепереше като листо.

— Още минута. Може би и по-малко.

— Натисни клаксона, Клей! — извика разтревожено Франсин. — Спри ги! Предупреди ги!

Вече е късно — отвърна нервно Мънро и натисна спирачката, за да увеличи разстоянието между двата автомобила. — Надявам се да си курдисала добре детонатора, Сакура. Стигнат ли до Виентян, на всички ни се ебава мамата.

— Няма да стигнат.

На Франсин й се стори, че сънува ужасен кошмар. Различаваше добре силуетите на Дием и двамата му сержанти. Очевидно се чувствуваха съвсем спокойни, тъй като не погледнаха назад нито веднъж и не видяха, че пежото ги следи. Отдясно на пътя беше джунглата, а отляво се простираха оризища. Зелените растения вече пробиваха с връхчетата си блестящата вода.

— Парите ще изгорят — чу тя собствения си глас.

— Куфарите са здрави — отвърна Сакура.

Джипът на Дием внезапно подскочи във въздуха. Към небето се понесе тъмен облак от прах и отломъци, последван от стълб черен дим. Ударната вълна блъсна пежото и то се изви встрани. Франсин усети как тъпанчетата я заболяха. По пътя към тях се понесе колело. В последния момент изви и потъна в джунглата.

— Боже мой! — чу Франсин собствения си шепот. — Боже мой!

Мънро внимателно прекоси облака прах и стигна до джипа. Не се бе запалил, но се бе обърнал с колелата нагоре в средата на пътя и приличаше на огромен стъпкан бръмбар. Един от сержантите бе паднал по лице в храсталаците до оризището. Другите двама пътници лежаха неподвижно на самия път.

Ушите им все още свистяха. Тихият селски път бе безлюден. Не се чуваше никакъв звук нито откъм джунглата, нито откъм оризищата. Взривът или не бе чут от никого, или бе накарал свидетелите да се укрият.

— Трябваше да ме предупредиш — каза Мънро на Сакура.

Ти нямаше да ми позволиш да го направя — отвърна тя, приклекна до обърнатия джип и извлече единия от алуминиевите куфари. Бе тук-таме ожулен, но иначе съвсем здрав. — Не виждам другия.

— Мъртви ли са? — попита Франсин, като оглеждаше телата.

Мънро отиде до обгорялата фигура на Дием и набързо я огледа.

— Като го гледам, не диша.

— Имах почти цяло кило взрив — каза Сакура. — Можеше да използувам всичкия, но не исках да ги убивам.

Внезапно резервоарът на джипа избухна. Взривът насмалко не ги събори. Отдръпнаха се, като закриваха лицата си. Над джипа се появи оранжево огнено кълбо, веднага погълнато от черен дим.

— Другият куфар! — изкрещя Сакура на Мънро. — Къде е вторият куфар?

Като пазеше лицето си от ужасяващата горещина, Мънро заобиколи джипа. Вторият куфар блещукаше в канавката. Той го грабна и побягна от пукащите пламъци..

— Този май взе да се съвзема — каза Клайв. Бе приклекнал до един от сержантите, който леко помръдваше. Измъкна пистолета му от кобура и го насочи към главата му.

— Не, Клайв! — изкрещя Франсин. Викът й заглуши рева на пламъците.

Клайв я погледна.

— По-добре е да не остават свидетели.

— Моля те, недей! — Стори й се, че земята под краката й започва да се люлее. — Моля ти се!

Клайв се изправи и захвърли пистолета в оризището. Чу се плясък и той потъна.

Мънро вече бе натоварил куфарите в багажника на пежото.

— А сега накъде? — попита Франсин.

— Към летището, разбира се — отвърна Мънро. — Да се надяваме Крон да не научи за това преди да стигнем до Джай Хан.

— Нима можем да си позволим такъв риск? — каза с отпаднал глас Франсин, като гледаше гъстия стълб черен дим,

— Нямаме избор — мрачно каза Клайв. — Сега ще следваме сценария на Сакура. Сакура, казвай накъде да вървим.

Сакура посочи, че трябва да се връщат.

— Добре, да тръгваме.

Качиха се в пежото. Мънро направи обратен завой, даде газ и каза:

— След десет минути тук ще е пълно с народ. Сакура гледаше през задното стъкло.

— Ще решат, че това е работа на Патет Лао.

— Някой може да ни е видял.

— Цял Виентян ненавижда полковник Дием и хората му. Никой няма да ни издаде.

— Дием навярно е мъртъв, Сакура — каза Клайв.

— Никой няма да обяви траур заради него — отвърна спокойно тя.

— Не мога да те разбера, Сакура — каза Франсин. — Говориш, сякаш човешкият живот е нищо.

— Той щеше да открадне парите ти, Франсин — отвърна Сакура. — Опита се да ни изнуди. Хора като него могат да ни гледат как умираме и да се смеят на глас. Така че по-добре не си губи времето да го жалиш. Нито него, нито двамата му касапи.