Мариус Габриел - Седмата луна

— Винаги ще те обичам.

Тя се отпусна върху него, сякаш потъваше в гроб. Той я обви с яките си ръце и я притисна към себе си. „Открих я — помисли си. — Открих я.“

Късно през нощта Франсин взе хладен душ, за да измие от себе си остатъците от деня. Банята отдавна не бе ремонтирана и месинговите кранове бяха потъмнели. Пред прозореца висеше подобно на лоза растение с малки звездообразни цветчета. Нощта и влагата засилваха уханието им.

Франсин бавно започна да се отпуска. Във водата тялото й придобиваше златист цвят. Келтските гени на баща й се бяха смесили хармонично с кантонските гени на майка й. Личеше й, че е хибридно създание. Китайците винаги щяха да я възприемат като западнячка, а западняците, като китайка. Този прост факт поставяше бариера между нея и останалите хора още от самото начало, още преди да започне анализа на сложните проблеми, свързани с възпитанието и световъзприятието. „Стенгите сме уникална порода — помисли си. — Всеки от нас се появява на света самотен и различен от останалите.“

Защо Клайв все още продължаваше да я обича? Дали все още виждаше в нея момичето, което тя бе в Сингапур преди много години?

Взе ръчното огледало и изучи безстрастно лицето си. Не смяташе, че е възможно да се отгатне възрастта й. Имаше порцеланова кожа и изпъкнали скули — най-добрата защита срещу времето. Остави огледалото и погледна ръцете си. Бяха ръцете на момиче, гладки и без бръчки, с бисернорозови къси нокти. Да, наистина изглеждаше млада. Обаче не бе млада. В тялото й цъкаше биологически часовник. Бавно стисна ръце.

Изкъпа се, изсуши се и облече нощницата си. Отиде до прозореца. Звезди нямаше, но сред парцаливите облаци проблясваше луната. Отвъд градината светлините на Виентян се отразяваха в Меконг.

Дълго време остана там, като се вслушваше в далечния шум на града и вдишваше нощния въздух. След това отиде при Клайв.

Той се бе навел над карта на Лаос и когато Франсин влезе, я сгъна. Сърцето му затуптя лудешки, когато тя седна до него и протегна ръка. Той хвана ръката й и я доближи до устата си. Разтвори пръсти и тя усети как топлите му устни целунаха дланта й. Погледът му бе премрежен. Той докосна косите и лицето й.

— Франсин, спомняш ли си Сингапур? — Да.

— Онези дни бяха най-щастливите в живота ми.

— Ще настъпят и други щастливи дни.

— Само ако ти си с мен. Не искам отново да ме напускаш. Не искам да те изгубя. — Допирът му бе лек и топъл. — Когато ме изостави, реших, че ако просто те почакам, ти ще се върнеш при мен. Оттогава обаче измина много време, Франсин.

— Мъжете са странни създания — отвърна тя. — Прекарваш цели часове над една карта, а въобще не разбиращ географията на човешкото сърце. Трябва да се опиташ да ме разбереш, Клайв. Знам, че това е трудно. Аз съм труден човек.

— Така е. Знам, че си трудна. Трудна си, както е трудна една партитура на Бах.

— Трудна, болезнена, невъзможна.

— Трудна, прекрасна, достойна. Тя поклати глава.

— Как може да е оцеляло нещо от миналото след всички тези години?

— Може би ти се е искало нищо да не оцелее.

— Невъзможно е да изпитваш чувствата, които изпитваше преди толкова години.

Той се усмихна.

И двамата сме просто малко по-възрастни. Що се отнася до мен, обичам те повече от всякога.

Тя почувствува как горещите му устни докосват пръстите й и потрепери.

— Клайв, в Саравак те оскърбих.

— Нека не говорим за това.

— Не, трябва да поговорим.

Той видя изражението й и се съгласи.

— Добре.

В онези дни бях почти обезумяла. Непрекъснато бях изпълнена с болка и обвинявах теб за нея. Исках да те накажа. Не бях права. Това бе най-глупавата постъпка в живота ми.

— Ти просто направи онова, което смяташе за уместно.

Не трябваше да те отблъсквам. Думите не са най-силното ми място, Клайв. Не знам как трябва да се изразя. Искам да знаеш обаче, че много съжалявам за случилото се.

— Франсин, изслушай ме. В Саравак научих от теб нещо много важно. В деня, когато изслушахме историята на Анах, за пръв път те видях сломена. За пръв път наистина разбрах какво си преживяла и какво си изстрадала. По-късно, когато се разделихме, видях в теб нещо друго, което дотогава не бях забелязвал. Видях твоята сила, стоманената пружина, свита в теб. Дотогава бях сигурен, че те познавам, но всъщност не те бях познавал. Никога не бях успял да разбера нито твоята слабост, нито твоята сила. Разбрах те едва в мига, когато те изгубих. Вече обаче бе късно.

Думите му, макар и изречени с изпълнен с нежност глас, смазаха сърцето й.