Мариус Габриел - Седмата луна

— Елате да видим — каза тя. Всички тръгнаха към лечебницата. Вратата бе отворена. На пода се търкаляха двадесетина трупа — всички на мъже. Безжизнени тела, под които имаше одеяла, напоени с кръв.

Тръгнаха по улицата, като надничаха в къщите. На стотина метра пред тях делово се разнасяха откосите на картечница. Ставаше все по-мрачно. Облаците и димът се смесваха и закриваха светлината.

Изведнъж на пътя се появи човек. Бял човек с избеляла военна униформа в защитен цвят и широкопола шапка. Държеше безоткатна пушка. Кристофър Макфадън.

— Разкарайте се от пътя — изкрещя той и ги поведе към някаква малка бананова градина. Приклекнаха под гроздовете зелени плодове.

— Е, добре дошли. Обаче откъде се взехте? Беше мръсен и небръснат.

— Дойдохме със самолет до Фу Ва. Оттам с кола.

— Сигурно Господ ви е закрилял, щом сте още живи. Носите ли парите?

— Носим ги — отвърна Франсин.

— Някой не се ли опита да ви изработи във Виентян?

Франсин се замисли дали не е научил нещо по радиото за съдбата на Дием. Макфадън обаче продължи да я гледа.

— Разговаряхме с един човек, полковник Дием — започна предпазливо тя.

— Дием? Работата ми е ясна. Кой беше с него?

— Един американец, 0’Брайън. Каза, че е ваш колега.

— Той е по снабдяването. Дием ви поиска парите, нали? — изръмжа Макфадън.

— Сакура успя да го убеди, че ще е по-добре да дадем парите направо на Джай Хан.

— Да го убеди? — Жълтите зъби на Макфадън лъснаха в зловеща усмивка. — Мъртъв е, нали?

— Не, не е мъртъв — отвърна Франсин троснато.

— Не може да не е мъртъв, щом не си е прибрал в джоба шестстотин и осемдесет хиляди долара.

— Ако бяхме дошли при Джай Хан с празни ръце, той щеше да ни убие — обади се Сакура.

— Сто на сто — каза Макфадън.

— Значи сме постъпили правилно, като сме се отървали от Дием, нали? — попита Мънро.

— Да. Но би ми било любопитно да науча как сте го направили.

Зад селото избухна бомба и всички инстинктивно се приведоха.

— Тази сутрин ни ебаха мамата нашите собствени бомбардировачи Т-28 — каза Макфадън. — Може и да е било грешка, обаче имам чувството, че министър-председателят Сувана Фума и братовчедите му са решили да заложат на другия кон и да очистят Джай Хан, за да направят услуга на Патет Лао. — Макфадън се ухили и на лицето му се образуваха хиляди бръчици. — Шибана работа, нали? Както и да е. Можеш да очистиш всички диемовци в тази страна и никой няма да забележи. На Лаос му остава още една седмица. — Той погледна в посоката, откъдето се разнасяха изстрелите. — Тези там ще влязат във Виентян още преди началото на дъждовния сезон.

— Къде е Джай Хан? — попита Мънро.

— Яде — отвърна Макфадън. — Изчакайте го да свърши.

— Нямаме време, майоре — отвърна Мънро. — Самолетът ни чака.

Макфадън се засмя.

— Вие да не мислите, че ще го заварите, когато се върнете?

— Няма да може да излети. Прибрахме палеца на ротора.

— Май сте делови хора, както виждам.

— Къде е детето ми? — попита Сакура. Макфадън махна с ръка.

— В компанията на съпруга 13 в една от тези къщи.

— Искам си детето!

— Казах ти, момиче, изчакай Джай Хан да се наяде. Когато си напълни търбуха с ориз и бира, става по-разбран.

— Докато Джай Хан си свърши обяда, селото ще падне — каза навъсено Мънро. — Макфадън, я по-добре ни заведи при него.

Макфадън вдигна рамене.

— Щом настоявате, ще ви водя. Вас ще погребват, не мен. Да вървим.

„Малая се повтаря — помисли си Франсин, докато излизаше от банановата градина. — Краят на света се повтаря.“

Стигнаха до малка полянка с палмова колиба в центъра. Непосредствено пред нея имаше бамбукова маса, около която бяха насядали четирима униформени мъже. Една стара жена тъкмо вадеше голяма топка лепкав ориз от бамбуков съд.

На главното място на масата седеше мъж на около четиридесет и няколко години с широкопола шапка като на Макфадън. В едната си ръка държеше карти. Той погледна недоволно пришълците и Франсин разбра, че се намира пред Джай Хан.

„Вероятно така е изглеждал Чингис хан“ — помисли си тя. Красив мъж с кръгло лице и жестоки дръпнати очи. Усмивката му бе топла. Излъчваше топлината, бълвана от онези части на земята, където тя се разтваря и изхвърля огън.

Погледът на Джай Хан се плъзна последователно по всички. След това той вдигна четвъртития си юмрук и удари с него по масата — знак на задоволство, изненада или гняв, Франсин така и не успя да разбере.

Стана от масата, като захвърли картите, и тръгна към тях. Бе нисък и набит, а косата му бе подстригана късо, като на американски военнослужащ. Спря пред тях с разкрачени крака и ръце зад гърба, погледна Франсин и изсумтя: