Мариус Габриел - Седмата луна

— Вие да не си мислите, че сте най-важната точка в дневния ред на Джай Хан? — попита подигравателно 0’Брайън.

Дием кръстоса тънките си крака.

— Майате, можете да имате пълно доверие в нас. Ние сме колеги и близки съратници на генерал Джай Хан. Генералът в момента е зает с военни дела и му е невъзможно да се срещне с вас. Помоли ни да го представляваме. Парите съм готов да получа аз, като ще имам грижата те да бъдат предадени на Джай Хан.

— Полковник Дием е заместник-началник на Генералния щаб, председател на управителния борд на банката и заместник-министър на селското стопанство — поясни 0’Брайън и се оригна. — Освен това е и принц. Нали така, полковник?

Дием направи лек поклон.

— Да, прав сте.

— Братовчед е на краля на Лаос.

Дием се усмихна, извади цигара и я запали със запалка от масивно злато.

— Мога да дам парите само на Джай Хан — отсече Франсин.

— Нямате избор — каза О’Брайън. Избърса устата си и погледна Клайв и Клей Мънро. — Вие, двамата каубои, днес сте си купили детски пищовчета от талаата. Как си я мислите тази работа? Не мислите ли, че Дием може да ви накълца на парченца когато му кефне?

— Имах договорка с Джай Хан — повтори Франсин О’Брайън разтри очи с дебелите си мръсни пръсти.

— Боже… Последните осем часа изкарах в хеликоптер. Страшно ме цепи главата. — Клепачите му бяха подпухнали и мазни, а устните, стърчащи от брадясалото лице, подути. Той посочи Дием с пръст. — Полковник Дием е лаоското правителство. А аз съм американското правителство.

— Искаш да кажеш, че си от ЦРУ — каза Мънро.

— Каква е разликата?

— Доколкото знам, има малка разлика. 0’Брайън, подобно на уморен бик, отпусна глава върху масивните си плещи.

— Полковник Дием е непосредствен командир на Джай Хан. Аз пък съм негов инспектор. Разбираш ли какво сте направили бе, момче? Щом сте откраднали нещо от него, все едно че сте го откраднали от нас. Щом ще връщате парите, трябва да ги върнете на нас.

— Къде е Луис? — попита нервно Сакура. 0’Брайън извърна към нея мазните си тъмни очи.

— Ти и любовникът ти ни ебахте мамата, като ни пъхнахте пръти в колелата. Дием се приведе към тях и се усмихна.

— Рикар се опита да започне престрелка с нас в Саванакет. Когато го измъкнахме от колата, наброихме двадесет и шест рани от куршуми. Въпреки това бе все още жив. Лично аз започнах да го разпитвам, но той умря малко след това.

Каквото и да чувствуваше Сакура, на лицето й не бе изписано никакво вълнение.

— Детето ми живо ли е, полковник Дием?

— Разбира се! — отвърна Дием с изражението на човек, комуто този въпрос се е сторил нелеп.

0’Брайън май за пръв път забеляза, че ръцете му са мръсни, и започна да ги бърше в ризата си.

— Което си е вярно, вярно си е. Хлапето си е живо и здраво. Само дето реве по цял ден и побърква жените на Джай Хан.

— Кога ще ни доведат Луис? — попита Франсин.

— Вие ще отидете при него — отвърна Дием. — Разбира се, след като уредим сметката.

Настъпи тягостно мълчание. Бе нарушено от щракането на златната запалка на Дием, когато запали втора цигара. Първата, изпушена наполовина, остана в пепелника.

— Искате да ви дадем парите тук, а после да заминем на север, за да приберем момчето, така ли? — попита Мънро.

— Ще ви бъде осигурена охрана — каза любезно Дием. Пръстите му си играеха със запалката. — Нашите хора ще ви придружат дотам и обратно.

— Според мен трябва първо да приберем детето, а после да ви платим — отвърна също така любезно Франсин.

— Можете да си мислите каквото си искате, но тази работа няма да стане — вметна 0’Брайън с кисела гримаса. — С тези пари си плащате екскурзия с придружител в района на въстаническите действия. Прибирате си сувенирчето, предавате много здраве на Джай Хан от нас и се измъквате по живо, по здраво от Лаос. Това е положението.

Дием тихо нареди нещо на лаоски на сержантите и един от тях се запъти към изхода; ботушите му закънтяха по дървения под.

— С ваше позволение, той ще доведе пилота — каза Дием със скована учтивост. После огледа Мънро. — Вашият слуга е превъзходен екземпляр, тайате. Всички ли ваши хора са едри като вас? — попита той Мънро.

— Какво имате предвид, като казвате „ваши хора“, полковник?

— Черните хора — каза Дием, докато разглеждаше с интерес масивните рамене на Мънро. — Негрите. Всички ли са така едри?

— Не, мой човек — отвърна сухо Мънро. — Бебетата ни са съвсем мънички.

Дием се усмихна малко насила.

Сержантът се върна с един човек — бе го хванал за ръката. Човекът бе възрастен, с изхабено лице и тъжни очи с торбички под тях. Бе облечен със смачкана кафява униформа. Върху джоба на сакото му бе избродиран гербът на някаква авиокомпания.