Мариус Габриел - Седмата луна

— Това е Понсири Крон — каза Дием с жеста на човек, който представя министър. — Един от най-добрите чартърни пилоти във Виентян. Ще ви откара във вътрешността срещу разумно заплащане. Колко ще поискаш, Крон?

— Двеста долара — каза човекът

— Ти си тайландец, нали? — попита Мънро и човекът кимна утвърдително. — Каква стока пренасяш?

Крон си бръкна в носа.

— Медикаменти. Мънро погледна Дием.

— Пренася опиум.

— Крон е много опитен пилот — отвърна Дием. — Ще ви откара при генерал Джай Хан, за да приберете детето. Познава добре пътя и владее английски.

Мънро огледа още веднъж пилота и опустошенията, които му бе нанесло пушенето на опиум. Кожата му бе като на труп, а погледът — празен,

— Само с нарколинии не бяхме летели — промърмори той.

— Утре ще приберем парите — продължи Дием. Очилата му със златни рамки проблеснаха, докато оглеждаше останалите присъствуващи. — Ще ви дам и писмо до Джай Хан. Веднага след това можете да излетите с Крон.

Никой не му отговори.

— Предполагам, че парите се намират в сейфа на вашия хотел — продължи Дием усмихнато. — Ще дойда за тях, да кажем… към осем и половина. Ще ви помоля да ме извините за ранния час, но предполагам, че и вие ще пожелаете да излетите колкото се може по-рано. Така или иначе, Крон би предпочел да осъществи обратния полет по светло.

Дием не преставаше да се усмихва любезно, но Франсин чудесно си даваше сметка, че тази любезност на лаоския принц е напълно престорена. Зад нея се криеше хладната самоувереност на човек, сигурен, че държи всички козове и че ще спечели играта при всички положения.

— Вярвам, че подобно решение е приемливо за всички ни — каза той и стана. — Пожелавам ви приятна вечер. До утре. — След това излезе, придружен от Крон и сержантите.

О’Брайън ги проследи с уморен поглед и каза тихо, сякаш говореше на себе си:

— Взимат ни за идиоти. Продават пушките, които им даваме, на бирманците. Превозват си шибания хероин в нашите самолети и ни казват, че е ориз. Взимат ни парите и прибират хиляди долари за заплати на войници, които не съществуват. Че така може ли да се спечели война? — Обърна се към Мънро. — Ти какво мислиш.

— Не — отвърна Мънро.

— Не — повтори 0’Брайън. — И аз така мисля.

— Можем ли да имаме доверие на Дием? — попита Франсин.

— Нямате избор — отвърна 0’Брайън. — Много-много не се мотайте. Този път лайната наистина попаднаха във вентилатора. Властите могат да ги спасят само големите дъждове. Патет Лао продължава да ги скъсва от бой. Нашите хора са или мъртви, или уморени до смърт. Или просто бягат. Планините са пълни с хора, които бягат. — О’Брайън издуха пушек към Мънро. Говорът му бе станал завален било от алкохола, било от умора. — Голям бой ни удариха. По-лош от миналогодишния. Да не забравя, много е приятно да си поговориш със сънародници.

От съседна маса се разнесе смях. Между бирените бутилки се разхождаше келнерка, която показваше номера с цигарата или някакъв друг трик. О’Брайън погледна Мънро.

— Ти падаш ли си по политическите теории, капитане? Чувал ли си за теорията за доминото?

— Нали заради това бях във Виетнам.

— Аха. — 0’Брайън погледна към келнерката върху съседната маса. — Една шибана работа е ясна: съдбата на цивилизацията няма да се реши тук. Всичко това след малко ще стане на пепел.

— След колко малко?

— Кой знае? Може би още утре. Чуйте ме, нухуан. Платете парите и измъкнете хлапето преди нещо да го е направило на парчета. — О’Брайън пресуши чашата с уиски. — Разбрахте ли ме? Не мислете повече за това. Просто го направете.

— Не ни е оставен друг избор — каза сопнато Франсин.

Бяха се върнали в хотела. Жестоката следобедна горещина бе започнала да отслабва. Сакура бе бледа и напрегната.

— Ако дадем парите на Дием, той ще ги задържи за себе си, а Джай Хан няма да получи и пукнат долар — възрази Сакура.

— Сакура, ти чу какво каза 0’Брайън — каза спокойно Клайв. — Дием е представител на лаоските власти. Джай Хан ще трябва да приеме тази договореност. Така, както я приехме ние.

— Той ще измами Джай Хан — каза Сакура. — Когато Джай Хан научи за това, ще убие Луис.

— Дием разполага със самолет — вметна Мънро. — Как иначе ще открием Джай Хан? Да не би да искаш да обикаляме цял Лаос с кола с един куфар с пари и да го търсим?

— И това ще е за предпочитане пред предаването на парите на Дием.

— Не можем да си позволим това, Сакура — каза уморено Франсин. — Дием знае, че парите са тук. Твърде късно е да се опитаме да ги прехвърлим през реката в Тайланд. Той ще дойде тук в осем и половина сутринта. Нямаме друг избор. — Франсин се бе преоблякла и бе сменила копринения костюм с памучно сако и панталони и сандали. Мънро забеляза, че има малки крака, като на момиче. Краката на Сакура бяха същите. Мънро изпитваше към Франсин възхищение и — Сакура бе напълно права — своеобразна обич. Бяха преминали през много премеждия заедно и той бе разбрал що за човек е тя. Бе наистина силна, издръжлива и волева.