Мариус Габриел - Седмата луна

Сакура скърцаше със зъби.

— Моля ви да ме изслушате. Знам какво говоря.

— Какво можем да направим? Ние сме в ръцете им.

— Трябва да намерим някакъв изход! — започна да умолява тя. — Всичко, което ни разправи Дием, е лъжа.

— Откъде знаеш?

— Знам!

— И да се опитаме да се противопоставим на Дием, той ще вземе парите със сила — каза Мънро. — Да не мислиш, че този тенекиен сейф ще бъде някаква пречка за него?

Трябва да вземем парите и да тръгнем веднага — настоя на своето Сакура. — Трябва сами да открием Джай Хан.

— И да тръгнем, ще ни спрат след първите двадесет километра — каза Мънро.

Сакура закри лицето си с ръце. Всички впериха погледи в нея.

— Може би си струва да се опитаме да открием Макфадън — предложи Клайв. — Може би е в по-близки отношения с Джай Хан, отколкото с Дием.

— Как ще открием Макфадън? — Мънро поглати глава. — Такива като Дием съм ги виждал във Виетнам. Хитри малки човечета, които си палят цигарите със златен „Дънхил“ и се хилят, докато ни гледат как ядем лайна заедно със селяните. Тази страна е собственост на Дием и винаги ще е така. И да се откачиш от този Дием, ще попаднеш на друг Дием пак с широка усмивка и златен „Дънхил“. Ако не му платим, вместо него ще се появи някой друг, още по-лош.

Франсин кимна в знак на съгласие.

— Така е. Освен това аз разбирам хората като Дием. С тях може да се върши работа. — Докосна рамото на Сакура. — Дием остави у мен впечатлението, че трябва да постъпим по този начин, Сакура. Трябва да му се доверим.

— Не бива да му се доверяваме — тихо отвърна Сакура.

— Не съм съгласна с теб — каза Франсин и стана. — Така или иначе, нямаме избор.

След като Франсин и Клайв се прибраха в своето бунгало, Мънро се обърна към Сакура и я попита:

— Наистина ли смяташ, че Дием ще измами Джай Хан?

— Дием ще задържи парите за себе си. — Устните й бяха пресъхнали. — Ти си прав. Винаги ще се намери някой Дием. Ще обещае какво ли не на Джай Хан и ще му наговори сладки приказки. Дием обаче е принц, докато Джай Хан е обикновен племенен вожд. Джай Хан никога няма да получи парите.

— Може би ще остане удовлетворен от писмото, което Дием ни обеща.

— Джай Хан чудесно знае цената на такива писма.

— Дием нали е непосредствен началник на Джай Хан? При това положение не виждам какво друго можем да направим. — Мънро отиде до Сакура и докосна раменете й. Бе много напрегната. — Опитай се да се отпуснеш.

Лицето й не се отпусна.

— Клей, заведи ме у дома.

— Къде?

— В моя дом във Виентян. Когато избягах оттук, оставих там различни неща. Искам да си ги прибера.

— Ами ако някой те очаква там?

— Никой няма да ме очаква. Той поклати глава.

— Рискът е голям.

Тя се огледа. Погледът й издаваше решителност.

— Моля те, Клей. Тези неща са много важни за мен.

— Ти пък си много важна за мен.

— Трябва да ме заведеш там, Клей. Моля те! Той въздъхна и се съгласи.

— Добре, да вървим.

Мънро шофираше бавно. Във Виентян не можеше да се шофира иначе. Непавираните улици бяха пълни с пешеходци, волски коли и рикши.

В полумрака Мънро започна да усеща красотата на града. Минаха по булевард с цъфнали дървета. Малки лилави цветчета бяха покрили всеки квадратен сантиметър от пътя. Покрай тях преминаха група жени от племето мео. Бяха облечени в черни пижами и носеха лилави и зелени кърпи. На шиите им висяха тежки сребърни вериги.

Сакура гледаше през прозореца на колата.

— Работех ей тук. — Посочи му сграда с покрив от червена гофрирана ламарина сред пищна градина от палми. На покрива бе написано с бели букви „АГЕНЦИЯ ЛИ ХУА“. — Убиха го в кабинета му — каза Сакура. — Сега агенцията е собственост на Джай Хан.

— Защо го убиха?

— Обвиниха го, че търгувал с Патет Лао.

— А той наистина ли търгуваше с Патет Лао?

— Разбира се. Всички търгуват с Патет Лао. Всички искат Патет Лао да победи. На хората им омръзна войната. Омръзнаха им и американците.

Това ми звучи познато — отвърна сухо Мънро. — Излиза, че Джай Хан ти е имал доверие, макар и да е убил началника ти. Така ли е? — Да.

— Да не би да се е гласял да те направи своя жена номер три, четири и така нататък?

— Той си има три жени. Други не му трябват.

— Приел е много надълбоко обидата, която си му нанесла — каза Мънро. — Сега за Луис се грижат жените му. Държи да се явиш лично пред него. Може би иска да ти пререже гърлото със собствените си ръце.

— Възможно е — съгласи се тя лаконично.

— Да не би да се чувствува като измамен любовник?