Григор Гачев - Музиката

Оказа се, че съм заспал малко преди края на преписа. Довърших го, хапнах нещо и се замислих.

Дали това дете не беше просто някакъв феномен? Чиста случайност. Казват, че гениите се раждат най-често именно в особено глупава среда — като че ли съсредоточават в себе си недостигащия на другите интелект. Може би бях попаднал точно на такава случайност.

Или пък всички туземци са такива таланти? Само че защо тогава ще се крият от света? Щяха да станат милионери, да живеят като царе, вместо да берат банани по цял ден. Или пък музиката им е свещена и не е за пред другите? Но откъде, по дяволите… Не, това на нищо не прилича.

Протегнах ръка към клавиша за просвирване, но я отдръпнах — не ми се щеше да чуе някой. Изрових от куфара едни слушалки и я пуснах през тях.

Този път вече бях подготвен за това какво ме очаква, и ударът не беше така силен. И все пак беше невероятно. Усещах как сълзят откъснатите в разгара на весела маймунска кавга папратови стъбла — все едно собствените ми пръсти бяха ожулени. Усещах как папагалът жако лети към един увиснал орех, за да го строши със здравата си човка. Но нямаше да долети — щеше да види долу забравена от водното свинче шушулка местен боб и щеше да се спусне за нея. Виждах как в рекичката проблясват огладените от водата камъчета, и знаех откъде е било довлечено всяко от тях, в кои други се е удряло, къде са различните песъчинки-отломки от него. Знаех как ще бъде премятано от рекичката в бурни прииждания през дъждовните сезони, за да бъде отнесено най-сетне на дъното на заливчето, на десетина метра встрани от острата скала. По някакъв непонятен начин виждах и разбирах всичко — предмети, растения, животни, случки, причини, следствия — всичко, което е било, е и ще бъде в тази горичка, каквото и да е то.

Дали не полудявам? Хвърлих слушалките и хукнах към края на плажа.

Ето я. Най-обикновена палмова горичка… само че знаех всичко за нея. Така, както никога не съм го знаел за нищо на света. Направих десетина крачки между дърветата, разгърнах листата на папратите. Ето откъснатите стъбла. Погледнах надясно — ето я дупката на земната жаба, между корените на старата палма с оголения от последния тайфун връх. От другата й страна на два ръста височина трябва да има дупка от човката на кълвач. Заобиколих — да, ето я.

Същото беше… и все пак не. Нямаше я поразителната яснота, свързаност и богатство на нещата. Вече не бях вездесъщият и всеобхващащ бог, просто много добре познавах горичката, но нищо повече.

А… Нищо ли? Изхвръкнах на плажа. Да… Пясъкът е намит от бурите, вляво е по-тънък заради скалистия нос, който отклонява големите вълни. Скалите са разядени от прибоя, пълни са с дупки и морски обитатели, сиенитни са, островът някога е бил вулкан… За миг пред очите ми премина геологическа схема на образуването на острова, върху нея се насложиха екологични схеми, пробляснаха хранителни вериги и карти на теченията… Нямаше я всеобхватността на мелодията. Но изглежда все пак чутото ме беше научило да виждам и разбирам много повече неща отпреди. Дааа… Тази музика можеше да направи човек владетел на света.

— Предавам се — заявих на висок глас на палмите наоколо. — Не мога да разбера луд ли съм или не. Пък и не ми пука. Ако съм нормален, значи всичко това е истина и се държа адекватно. Ако не съм, значи се нуждая от лечение, и такова държане е най-добрият начин да го получа.

Без да се затруднявам с въпроса дали да си говориш сам е нормално или не, се върнах в хотела. Там обаче хазяйката ме посрещна още от външната врата с жестове, от които разбрах, че някой (сигурно с много остър слух, след като не се раздърдори) ме чака в стаята ми. Секунда-две постоях в размисли кой може да е. След това махнах с ръка и влязох.

Беше туземецът с белега, когото питах първия ден за музиката им.

— Дойдох да ви върна нещото, което дъщеря ми е взела от вас, господин музикант — подаде ми той касетофончето.

— Не го е взела, подарих й го…

— Съжалявам, но не мога да го приема. Твърде ценно е, не сме свикнали на такива подаръци. Пък и за детето не е хубаво — ще се научи да проси.

— Или може би ще запише на него нещо от истинската ви музика?

Туземецът ми хвърли светкавичен поглед. Включих пулта на синтезатора и пуснах тихичко мелодията.

Гостенинът ми се заслуша. Беше невъзможно да се отгатне по лицето му какво мисли. След това се усмихна.

— Чудесна музика пишете, господине.

Отворих уста, но ироничният му поглед ме прекъсна. Вече нямаше и капка съмнение как стоят нещата. Май с глупостта си бях навлякъл още едно конско на малката… ако не и нещо повече.