Джоан Джонсън - Кид

Тя усети момента, в който и той разбра истината в ситуацията. Остави въздухът да излезе от дробовете й, после се протегна и постави върховете на пръстите си върху гърдите му, за да го спре. Или поне така й се струваше.

Топлината на неговата плът, меката кожа над оплетените мускули я привличаха, така че ръката й се придвижи със същата бавна ласка като неговата ръка. Тя премина през едно мъжко зърно, което се стегна в твърда пъпка и после надолу по твърдия като дъска корем, който несъзнателно потрепна при докосването й.

Клер потрепери от вълната желание, която я заля, заплашвайки да подкоси коленете й. Тя не знаеше каква магическа паяжина беше изплел той, не разбираше как може да желае един мъж, който я е отвлякъл и я държеше като пленница.

Но го желаеше.

Тя не се опита да разбере какво става. Не се съпротивляваше на това. Ако индианецът я желаеше, тя беше негова. Всичко, което оставаше да се види, бе дали той щеше да приеме подаръка, който тя му предлагаше.

— Уолф?

Тя почувства как той потръпва под ръката й. Очите му бяха с натежали клепачи, а дишането накъсано. Огънят, който гореше в нея, не го остави безразличен.

Той придвижи чубрицата нагоре по гърба й, притискайки телата им по-близо едно до друго. Чувството за гладката му, гореща плът срещу гърдите й беше такова прекрасно усещане, че й се стори почти непоносимо.

— Уолф?

Той рязко отстъпи назад с развълнувани гърди и напрегнато тяло. Обърна се и направи няколко крачки встрани, след това се върна с кожите и й ги подхвърли.

— Облечи това.

Клер почувства много неща, когато Уолф я отблъсна. Унижение. Гняв. Облекчение. Съжаление. И пак гняв. Играеше ли Уолф някаква сложна игра с нея? Но един поглед към пулсиращата вена на слепоочието му, към неговите напрегнати рамене и бедра я убеди, че и той беше споделил лудостта, която я обзе.

Клер стъпи в полата с ресни и завърза връзките на кръста си, след това облече ризата през глава и я завърза отпред. Можеше да каже даже в тъмнината, че дрехите бяха направени майсторски. Пръстите й се движеха по сложните украшения от игли на бодливо свинче.

Можа да почувства очите му върху себе си, които я галеха, докато дланите й приглаждаха меката кожа над тялото.

Уолф измърмори нещо, което тя не разбра.

— Какво каза?

За момент си помисли, че той нямаше да й каже. Но Уолф повтори бавно думите на езика апахе.

— Какво означава това? — попита тя.

— Това е първият ти урок — каза той. — Човек не трябва да желае това, което не може да има.

Той се обърна и се отдалечи, оставяйки я да стои там.

На Клер й трябваше малко време, за да разбере значението на казаното от Уолф. Тя бързо видя недостатъка в думите му. Нямаше кой да попречи на Уолф да вземе това, което искаше. Освен самият той.

„Къде си ти, Джейк, чудеше се тя. Знаеш ли вече, че ме няма у дома? Търсиш ли ме? Намери ме скоро. Моля те, намери ме скоро!“

Джейк търсеше една жена, но това не беше Клер. Анабет изчезна в тъмнината и му отне почти цял час, за да я намери, въпреки че беше на кон, а тя пеша. Когато настигна Анабет, Джейк скочи от седлото и тръгна до нея, водейки коня след себе си.

Пистолетът на Уат все още висеше в ръката й, Той се пресегна надолу, взе го от нея и го хвърли колкото можа по-надалеч. Тя отново бе негов затворник.

— Ти си луда, знаеш ли това, Кид?

Анабет засия от присъствието на упорития мъж, който отново я намери.

— Защото не можах да убия един невъоръжен човек ли? Не ми издържаха нервите.

— Ти просто не си един хладнокръвен убиец, Кид. Няма от какво да се срамуваш. — Джейк постави ръка рамото й една абсолютно братска ръка и веднага усети меката плът под пръстите си.

Неговото докосване можеше и да е братско, но чувствата му, за нещастие, не бяха. Но точно сега нямаше време да се мисли за нищо друго, освен да се отдалечат на мили от бандитите, които Джейк беше сигурен, че ще ги последват.

— Ранкин и другите двама ще ни настигнат много скоро. Ако тази твоя долина е толкова добре скрита, както казваш, аз бих предложил да се насочим натам.

— Предпочитам да отида сама.

Гласът на Джейк стана по-твърд.

— Нямаш избор. Трябва да се разреши малкият проблем със златото на Сам.

Анабет му хвърли един поглед. Но далечният звук от подкови не й даде възможност да каже това, което искаше.

Джейк се хвърли на седлото и подаде ръка на Анабет.

— Ела, Кид. Трябва да се махаме оттук.

Анабет протегна ръка, хвана неговата и той я издърпа горе зад себе си.