Сюзън Джонсън - Грешница

— Умори ли се вече? — прошепна тя, седна в скута на Синджън и побърза да поднесе към устата му розовите си устни и бузите си, осеяни с трапчинки. Струваше й се, че херцогът се държи донякъде странно тази вечер. Не помнеше друг път да е бил толкова замислен и мълчалив.

За миг той я изгледа разсеяно. Думите й сякаш не достигнаха до съзнанието му. Но скоро се опомни, тръсна глава и се усмихна мило.

— Да… много.

— Ще си лягаме ли отново? — Гласът й го подканваше, прелъстяваше, възбуждаше. Ръцете й, увити около врата му, леко се стегнаха и тя повторно му поднесе устните си за целувка.

Синджън инстинктивно се наведе, за да я целуне, обаче устните му не достигнаха до нейните. Вдигна глава и се втренчи в нея с изненада в погледа си, като че ли очакваше да види пред себе си съвсем друго лице.

— Да, наистина се уморих — прошепна той и поклати глава. — Прости ми, скъпа — добави Синджън с грациозна усмивка, — обаче тази вечер бих предпочел да остана сам.

— Аз… ще те сгрея… ще ни бъде много хубаво двамата — въздъхна момичето.

— Може би по-късно, сладка моя — отвърна Синджън и я отмести от скута си. — И затова сега предпочитам да съм сам. — Стана от креслото, погледна към Люси, която, отчаяна от перспективите за нощта, побърза да се утеши с броенето на златните монети. Упъти се към гостите в салона.

— Нямаш право да ни изоставяш така, по никое време — сърдито промърмори братовчед му Рупърт. — Та още няма полунощ… — Рупърт никога не лягаше рано и естествено, никога не ставаше от леглото си преди два следобед на другия ден.

— Според мен тъкмо сега е време за лягане — пошегува се домакинът.

— Уф, по дяволите, тогава лека ти нощ! — озъби се братовчед му.

— Но нали сега е най-хубавия час за веселби и лудории? — недоволно се намеси друг от младите господа, излегнали се по креслата и диваните в просторния салон.

— Е, остава ми само да ви пожелая приятни забавления — елегантно се поклони херцогът, усмихна се иронично и тръгна към спалнята си.

— Ама какво му става тази вечер? — процеди Уорик, втренчил изумения си поглед към вратата на спалнята на Синджън. — Откога Сейнт Джон е започнал да спи сам?

— Според мен нищо му няма, само дето е уморен до смърт — отговори изоставената Люси. — Иначе никога не спи повече от пет-шест часа по време на сезона на конните надбягвания.

— Тъкмо в това е загадката! — възрази херцог Уорик.

— Да не би Сейнт Джон да е кастриран от няколко дни, а ние нищо да не знаем? — злобно се пошегува някакъв плътен, но провлачен мъжки глас. Всички с изненада извърнаха глави по посока на хапливия глас. Пред плътната завеса на високия прозорец се открояваше сухата фигура на епископ Хетфийлд.

— Не ми се вярва, Рътлидж — недоверчиво измърмори херцог Йорк.

— Но сега поне ще има за какво да говорят клюкарките сред висшето общество на Лондон — ехидно се подсмихна една от проститутките на мадам Хариет. — За пръв път се държи така странно. Никога не е оставал без жена откакто е навършил шестнадесет години. Заслужава си да се обзаложим за причината, довела до тази промяна в навиците му.

— Хм, кой е допускал, че ще доживеем такова чудо? — смутено се обади някакъв младеж, очевидно притеснен от помрачената слава на своя кумир.

— Най-добре да го оставим да се наспи. Повярвайте ми, утре Сейнт Джон отново ще се съвземе — отсече Моли. — Пък и не може ли човек да се умори понякога?

Синджън се отпусна в леглото си. Въобще не мислеше за пропуснатите сладострастни развлечения. Освен това не можеше да понася присъствието на досадния Джордж Прайн.

Не бяха врагове, обаче не бяха и приятели. Освен това се познаваха доста добре. Аристократичният кръг бе много ограничен в онези години. И освен това не можеше да разбере каква причина бе заставила виконт Рътлидж да посети дома му тази вечер?

Този въпрос занимаваше мислите му, докато умората постепенно го надви и Синджън се унесе в неспокоен сън. Той бе изпълнен с неясни видения, сред които неизменно се явяваше очарователния силует на Челси Фъргюсън. Веждите му се свиха инстинктивно, дишането му се учести.

Накрая се сепна от кошмарно видение. Проклетият епископ Хетфийлд се бе изправил над леглото му, с ушите и опашката на Луцифер, заливайки се в дяволски смях.

Сутринта беше много студена. Локвите около конюшнята бяха покрити с тънък слой лед. Но слънцето бързо се надигаше от изток и след няколко часа щеше да прогони студа. Лицето на Челси бе поруменяло и тя енергично разчесваше гривата на Тън след първата езда за тази сутрин.