Сюзън Джонсън - Чист грях

Тя се усмихна леко, доволна от мъката, която причиняваше с думите си. Флора беше силно пребледняла.

— Ние чакаме дете — каза тя в настъпилата тишина.

Искаше й се тази студена, брутална жена да знае това. И опитваше да се защити от нейната бруталност по свой, също брутален начин.

— Нима?

Не се забелязваше никаква емоция по това подобно на кукленско лице.

— Номерът ти не е особено оригинален.

— Това не е номер, а истинско чудо. Но не се надявам ти да разбереш това.

И като сграбчи копринения чадър, Флора издърпа абаносовата дръжка от обвитите в ръкавици ръце на Изолда.

Високомерното презрение на графинята внезапно беше заменено от изненада.

— Слушай — каза Флора, като правеше всичко възможно да не избухне. — Защо не намериш някой друг, когото да преследваш? Не желая титлата на Адам. Моята ми е достатъчна. Можеш да си останеш графиня дьо Шастлю, имаш благословията ми.

И тя подпря чадъра на стената на съседната сграда.

— Докато ти публично узурпираш общественото ми положение, така ли, безсрамна кучко! — извика Изолда.

И, след като взе чадъра си, добави все така разгорещено:

— Ще направя така, че да проклинаш деня, в който си се изпречила на пътя ми. Ще се погрижа да бъдеш отхвърлена от обществото.

— Обществото рядко ме е вълнувало — отвърна Флора. — А когато това се случи, богатството ми е достатъчно голямо, за да ми осигури достъп навсякъде. Не може да не ти е известен този неоспорим факт, Изолда. Парите отварят всяка врата. О, да не забравя — добави с усмивка тя, — циците ми вече започнаха да растат.

Не трябваше да казва това, помисли си младата жена. През последните няколко секунди неведнъж се опита да потисне тази дръзка забележка. Тя определено не беше нещо подходящо за устата на една дама, беше доста груба, със сигурност много непочтителна.

В този момент обаче Флора видя как лицето на Изолда почервеня и това сложи край на съжаленията й за произнесената грубост.

— Трябваше да накарам да те убият още в Саратога — произнесе толкова тихо Изолда, че по гръбнака на съперницата й пробягнаха тръпки.

Тя се обърна леко към дамата, облечена така, като че се намираше на някой парижки булевард или приемна, и каза:

— Върви си в къщи, Изолда. Иди някъде по-далеч.

Гласът й се превърна в шепот.

— Няма да те оставя да победиш. А ако пожелая, мога да те убия сама.

И тя се обърна, за да продължи пътя си към „Плантърс хауз“, а зад гърба й се дочу някакво неясно бърборене. „Малка победа“ — помисли със задоволство Флора и се усмихна. „Колко ли често — запита се тя, — някой беше успявал да накара Изолда да млъкне?“.

Когато Адам, Моли и Хенриета излязоха от ресторанта на „Плантърс хауз“, Флора и лорд Холдейн бяха във фоайето. Графът, пристигнал малко след дъщеря си, стоеше пред рецепцията, за да поръча стаи за цялата групичка, а Флора си почиваше, разположила се удобно в един стол. Подпряла глава на меката облегалка, тя първа забеляза Адам през полузатворените си клепачи.

Очите й се отвориха, устните й се разтегнаха в усмивка и тя скокна от стола си, като в същото време видя как Адам се обръща надясно и обгръща през раменете Моли Фиск, която точно се появи иззад една богато орнаментирана колона. След секунда забеляза от лявата му страна и Хенриета. Усмивката на Флора изчезна.

Тя наблюдаваше приятелската сцена и опитваше да обуздае недоволството си — очевидно за това съществуваше някакво разумно обяснение.

Адам веднага зърна Флора, когато тя се появи иззад една от многобройните палми в саксия, украсяващи фоайето и, като се има предвид, че появата й беше неочаквана, това подложи на изпитание хладнокръвието му.

— Доста си далече от лагера — каза той, като свали ръка от рамото на Моли и огледа набързо прашните дрехи на новодошлата. — Мислех, че оставаш в Йелоустоун.

В гласа му се долавяше лек упрек.

— По всичко личи — отвърна младата жена. — Да не би да прекъсвам нещо?

— Адам беше така любезен да ни покани на обяд — намеси се Моли. — Празнуваме предстоящото заминаване на нашата гостенка, графиня дьо Шастлю.

— Празнувате ли?

— Тази вечер Изолда заминава за Европа — каза Адам.

— Сигурен ли си?

Веждите на Флора се вдигнаха скептично.

— Току-що я срещнах на улицата и тя изглеждаше твърдо решена да запази положението си тук.

— В такъв случай приеми моите извинения… заради… Изолда.

„Последните“ — надяваше се той.