Сюзън Джонсън - Чист грях

Адам се усмихна.

— Той сам ми го съобщи. Получих писмото му в хотела. Благодаря ти, Харолд.

И той протегна ръка, оценил истински усилията на Харолд, при положение че имаше още толкова много клиенти.

— В такъв случай — довиждане. Доведи лейди Флора на вечеря — по-късно.

Мистър Фиск се усмихна нервно.

— С най-голямо удоволствие — отговори Адам. — Може би Флора ще успее да спечели още малко от парите ни.

— Само от твоите, Адам — засмя се банкерът. — Тя играе прекалено високо за моя темперамент.

Флора и баща й влязоха в Елена в средата на следобеда. Бяха яздили без почивка от лагера в Йелоустоун, като бяха спрели само за няколко часа през миналата нощ, за да поспят. Следваха ги Хенри, Алън и Дъглъс. Всички бяха прашни и изгаряха от жега — целия ден слънцето печеше силно, а по небето не се мяркаше дори едно облаче.

Когато тръгнаха по улиците, всички погледи се насочваха към Флора, тъй като носеше панталони и риза. Жените рядко яздеха възседнали коня, краката им обикновено бяха скрити под обемни поли, а въоръжена жена беше наистина изключително зрелище. Фактът, че кожените калъфи на пушката и пистолета на Флора бяха изтъркани от употреба, само още повече увеличаваше всеобщото смайване.

Широката периферия на плоскодънната шапка засенчваше лицето й, но това не можеше да скрие нито красотата, нито лъскавата й кестенява коса, вързана с черна панделка на тила. Дори да не беше облечена и въоръжена като мъж, великолепният й вид непременно щеше да привлече вниманието на минувачите.

Някои от жителите на града я разпознаха, спомняйки си за предишните й посещения. Представителите на висшето общество в Елена бяха малко на брой. Други спираха по тротоарите на главната улица, за да я оглеждат, като се питаха коя ли е тя. Името й преминаваше от устите на тези, които я познаваха в устите на другите. Това беше истинска размяна на въпроси и отговори, на клюки, които я следваха по пътя й към центъра на града.

— Това е лейди Флора… зад нея язди баща й… английски граф… обикалят света.

— Елис Грийн си падаше по нея.

— Една нощ у Харолд Фиск била на покер графа от долината Аспен с двеста хиляди долара… играе като мъж.

— Но не изглежда като мъж.

— Говори се, че и графът бил на същото мнение.

Заврян между Миньорската банка и новите адвокатски кантори на „Кордел Харпър“, магазинът за шапки на Летиция Гранвил представляваше голяма витрина, от която се откриваше прекрасна гледка към улицата. И тъй като през отворената врата се чу гласът на Кордел, излязъл пред кантората заедно със секретаря си, Летиция и двете й клиентки също погледнаха към минаващите отвън конници.

— Дявол го взел, истинска красавица е. Би могла да има всеки мъж в района, дори да не беше с такъв произход и богата като Крез.

Този комплимент имаше още по-висока стойност, тъй като излизаше от устата на най-алчния човек в града и даваше истинска представа за красотата на Флора.

— Как сте, лейди Флора — провикна се той. — Ей, насам! Как сте?

Когато Флора обърна глава по посока на звука, клиентката на Летиция, седнала пред масичката с огледало замръзна и светлосините й очи се присвиха. Само след секунда графиня дьо Шастлю развързваше яркорозовите пандели на бонето, което пробваше, вдигна го от русите си къдрици и, като го протегна на пълната собственичка, която се въртеше край нея, каза студено:

— Пишете го на сметката на съпруга ми и го изпратете в дома на семейство Фиск.

После постави отново на главата си лилавата кадифена шапчица, набързо оправи с умело движение перата й, хвърли поглед в огледалото и, като се изправи, излезе от магазина без да каже нито дума.

— Видя ли това? — прошепна на съпругата на директора на колежа Летиция, без да отделя поглед от отдалечаващата се Изолда. — Любовницата на съпруга й…

Закръглените форми на шапкарката потрепваха от възбуда.

— Видях графа и лейди Флора да танцуват заедно през нощта, когато се запознаха на приема у съдия Паркман във Вирджиния Сити — отвърна пламенно Ефи Хъмфрис, — и, кълна се, Летиция, скъпа, те повишиха доста температурата в залата. Всички присъстващи дами трябваше да оближат потта от горната си устна, когато двамата излязоха навън.

— Чувала съм разкази за това, което се е случило тогава!

Гласът на мисис Гранвил беше станал беззвучен от любопитство.

— Къде мислиш, че отиде графинята?

— Ако не се показваме — прошепна съпругата на директора на колежа, като постави пръст пред устата си и поклати глава, — ще можем да видим.