Сюзън Джонсън - Блейз

— Добър вечер — каза Хейзард подкупващо, — разбрах, че законодателната сесия най-после е приключила. Предполагам, че това е истинско облекчение за вас.

— Да, сега ще мога да прекарвам повече време в дома си — отвърна върховният съдия с ледено възмущение.

— Сигурен съм, че съпругата ви ще ви е много благодарна. — Очите на Хейзард бяха спокойни.

За времето между два поредни удара на сърцето старецът се двоумеше, докато Хейзард преодоляваше шока от неговия гняв. Но все пак той бе мъжът, който, както всички, дори съдията Атънбъроу, знаеха, бе убил трима души през последния месец. За никого не беше лесно да пренебрегне факта, че някой би могъл да измъкне пистолета си и да стреля пет пъти в рамките на три секунди. Взел решението си, Атънбъроу се протегна и стисна изящната бронзова ръка на Хейзард.

— Приятно прекарване, мистър Блек.

Гласът на Хейзард беше овладян.

— Благодаря. Ще се постарая.

Понесе се всеобща въздишка, достатъчно силна, за да предизвика лек повей под самия купол на покрива. Музикантите, които бяха свирили с едва доловима сила и темпо, незабавно възстановиха ритъма и силата си на свирене. Гостите продължиха да танцуват. Избухнаха разговори, обсъждащи с удоволствие предотвратения на косъм обществен скандал.

Високият абсароки с лъскава коса, която достигаше едва до врата му, размени още няколко учтиви фрази със съдията, който с пълно право го гледаше резервирано и подозрително. В това време неговата млада съпруга бе втренчила глупаво в Хейзард предан поглед, който той старателно избягваше, докато пожелаваше на съпрузите приятна вечер.

След срещата си с големците той се запъти направо към игралните маси. Хейзард Блек не излезе оттам почти до полунощ и когато се появи отново в балния салон, челото му бе смръщено. Една бележка, прекъснала играта му на карти, бе причината за мрачното му изражение. Като че ли и без това слуховете не бяха достигнали вече до точката на кипене. По време на играта Хейзард бе отхвърлил достатъчно недвусмислени подмятания, за да разбере как стоят нещата, та Луси, която междувременно бе изгубила целия си усет за дискретност, му бе изпратила и бележка по един от слугите си. Тя беше една от най-агресивните в сексуално отношение, която някога бе срещал. Без съмнение, шестдесетгодишният й съпруг имаше заслуга за това положение на нещата, но Хейзард никога не търсеше неприятностите съзнателно и единствената причина, поради която отиваше, за да се срещне с нея на верандата, както го бе помолила в бележката си, бе да предотврати още по-ужасяващата възможност тя да се появи в игралната зала.

Просторната веранда опасваше цялата двуетажна сграда и по една случайност бе слабо осветена. Градинските храсти прикриваха верандата и ако срещата беше чак толкова неотложна, както твърдеше Луси в бележката си, то поне мястото беше уединено. Хейзард умишлено се насочи към малката ниша близо до задния вход. Той и Луси се бяха люлели на люлката на тая веранда, прикрита зад високите храсти, през нощта, когато се бяха срещнали за пръв път.

Той я откри близо до задната врата, с чело, опряно на нея и дантелена кърпичка, притисната към навлажнените й от сълзи страни. Докато се приближаваше зад нея, надигащият се у него гняв, породен от крещящата нетактичност на бележката й, се притъпи. Тя изглеждаше толкова тъжна и обезсърчена, а той разбираше, че животът й с Атънбъроу едва ли е точно това, за което е мечтала. Като прегърна внимателно нежните й рамене, той зарови лице в къдриците, паднали върху тила й, и зашепна успокояващо до уханната й кожа, докато усети как напрежението й се разнесе. Като се извърна към него, тя го обгърна с ръцете си и изплака:

— Джон, не мога повече да издържам да те виждам и да не мога да те докосна.

Той се вгледа във влажните й очи и каза:

— Съжалявам, че те отбягвах, скъпа. — Гласът му беше нисък, равен и приятелски. — Но не може да не си чула клюките тази вечер. Те бяха толкова безочливи, а Атънбъроу бе така напушен, че можеше да реши да ме призове на дуел.

Съдията Атънбъроу принадлежеше към стара фамилия от Джорджия и все още си мислеше, че честта се защитава с пистолети и дуели.

— Аз не желая това, ти също. Той може да пострада, дори може да загуби живота си. Моля те, Луси — придумваше я той, — бъди разумна.

Независимо дали в този случай Хейзард щеше да защитава любовницата си, или правото си да живее както намери за добре, резултатът щеше да е един и същ. Върховният съдия най-вероятно щеше да умре и причината щеше да е съпругата му. Скандалът щеше да направи живота й непоносим.