Линда Джоунс - Големият лош вълк

Картините на стената бяха разместени така, че, когато той седеше зад бюрото си, пред погледа му попадаше красив пейзаж, а не портретът на един негов предшественик със сурово изражение.

Промени, направени от Моли.

Улф бе минал през всички стаи на първия етаж и бе видял подобни промени навсякъде. Цветя, светлина.

Живот.

Моли продължи известно време по пътя, след това пристъпи под хладните сенки на дърветата. Скоро щеше да настъпи зима и за известно време нямаше да може да се разхожда в гората.

Когато дойдеше пролетта, тялото й щеше да бъде твърде голямо и тежко, но през лятото Моли щеше да взима бебето със себе си и отново да посещава баба си.

Беше невъзможно да върви под високите дървета, по слънчевите петна с причудливи форми, без да мисли за Улф. Някъде под тези дървета тя за пръв път го бе целунала, бе го видяла да се усмихва, бе го обикнала.

Това наистина беше достатъчно. Моли не бе очаквала Улф да отвърне на любовта й, въпреки че се надяваше на такъв подарък. Сега Моли го обичаше толкова, че не можеше да понесе да живее с него и той да не я обича. Дали се бе превърнала в онзи тип изискваща жена, какъвто Улф не желаеше да има?

Но това не беше чак толкова лошо, особено когато тя с всеки изминал ден се убеждаваше все повече, че в сърцето му има любов. Искаше я за себе си.

Моли толкова ясно си спомняше думите, които Улф бе казал на Адел, сякаш току-що ги бе чула. Той се бе оженил за нея, за да му роди наследници, да държи майките с неомъжени дъщери настрани и когато постигнеше това, щеше да се върне в Ню Йорк и всичко щеше да продължи както винаги.

По някакъв начин той я бе накарал да му прости, но Моли никога нямаше да забрави. Когато бе разбрала, че той я бе измамил, че беше я подложил на изпитание, молейки Фостър да флиртува безсрамно с нея, бе я заболяло много и Моли бе принудена да се изправи лице в лице с факта, че не можеше да живее по този начин — да чака кога Улф ще се отегчи от нея, винаги да се чуди какви съмнения таи в душата си. Ако не бе изпитвал съмнения, нямаше да я подлага на изпитание.

Прекият път през гората щеше да я отведе точно на пътеката към къщата на баба й и щеше да й спести доста време, но Моли бе потънала в размишления и преди да се усети, навлезе в една част на гората, където дърветата растяха толкова нагъсто, че слънчевите лъчи едва проникваха през клоните им, а игличките в краката й бяха влажни.

Моли спря и погледна в посоката, откъдето беше дошла. Бе настъпила едно клонче и го бе счупила, но никакъв друг знак не показваше откъде бе минала.

Не можеше да се загуби. Не сега.

Моли се опита да се върне по стъпките си, но скоро разбра, че бе невъзможно да върви в права линия, заради гъстата растителност, така че нямаше начин да разбере дали се връщаше на пътя, вървеше напред или навлизаше още по-дълбоко в гората, която се простираше на мили от Кингспорт и Ванора Пойнт.

Моли спря за момент, опитвайки се да се ориентира. Ослуша се, но навред цареше пълна тишина. Отчаяно си пожела Улф да е някъде в тази гора, но знаеше, че той не я чака. Знаейки, че няма друг избор, Моли продължи напред.

Улф доближи къщата на баба Кинкейд, обхванат от нерешителност. Когато излезе от Ванора Пойнт, това му се струваше добра идея, но когато пристигна, вече не мислеше така.

Моли щеше да бъде изморена и той щеше да изпълни съпружеския си дълг да я отведе вкъщи. Нямаше да бъде в състояние да избягва докосванията му, ако стоеше пред него на коня.

Разбира се, трябваше да има предвид и бабата. Тя веднъж вече го бе нападнала с бастуна си. Ако Моли плачеше, изливайки сърцето си на баба си, много вероятно бе да го посрещнат по същия начин.

Улф върза поводите на коня за една подпора, недалеч от вратата на къщата и преди още да успее да почука, вратата се отвори.

— Довел си Моли да ме посети ли? — попита бабата с усмивка, която не показваше лоши чувства от нейна страна.

Сърцето му пропусна няколко удара, когато видя изпълненото с очакване лице на старата жена.

— Тя не е тук?

Усмивката на баба Кинкейд угасна и на лицето й се изписа загрижеността, която измъчваше и Улф.

— Не — отвърна немощно баба Кинкейд. — Не съм виждала Моли от няколко дни.

След миг до възрастната жена застана друга, по-ниска, по-набита и по-млада. Улф знаеше, че тази жена бе сестрата на Ларкин, но единствената прилика между тях бе суровият израз в очите.

— Чуйте — започна Улф бавно. — Знам, че не ме харесвате, но това е сериозно. Ако Моли не иска да ме види точно сега, просто ми кажете, но, за бога, не ми казвайте, че не е тук.