Линда Джоунс - Големият лош вълк

— Обичам те. — Моли направи още една крачка назад, връщайки се отново на пътя. — Това не е порок.

Ръката му бавно се отпусна.

— Това е слабост.

Търпението му се изчерпваше, Моли можеше да почувства това в острата нотка, която долови в гласа му.

— Затова ли ти не… ти не можеш…

Не можеше да го попита. Не искаше Улф да й признае, че никога нямаше да я обикне. Улф се обърна и изчезна от погледа й така внезапно, както се бе появил само минути по-рано. Известно време Моли остана така, впила поглед в гората. Цареше абсолютна тишина, никакъв знак, който да показва, че Улф е наблизо.

Като въздъхна дълбоко, Моли се обърна и пое към Ванора Пойнт.

Улф не пропусна развяващото се червено наметало. Придвижваше се тихо, успоредно на пътя и я наблюдаваше. По дяволите, тя беше упорита като муле. Ако само бе навлязла в гората, ако я бе целунал и се бяха любили тук, на земята, можеше да бъде сигурен, че това изискване да признае, че я обича, щеше да отпадне… евентуално.

Защо Моли настояваше той да разголи душата си пред нея? Защо не можеше просто да приеме това, което имаха и да се задоволи с него, както правеше той?

Всеки друг мъж би й дал това, което искаше. Три кратки думи. Които обаче можеха да не значат нищо.

Когато къщата изникна пред нея и последните лъчи на слънцето се отразиха в прозорците, Моли ускори крачки. Улф спря, без да откъсва поглед от нея, докато тя тичаше към къщата. Осъзна, че започваше да захладява. Тя бързаше да се сгрее пред камината с чаша чай в ръка, който без съмнение Ларкин вече й бе приготвил.

Защо не можеше просто да й каже това, което тя искаше? „Моли, обичам те.“

Улф знаеше отговора. Не можеше да отстъпи, защото това бе истина. Наистина я обичаше повече, отколкото някога бе мислил, че е възможно. Да й каже това, бе все едно да й предостави сърцето си и тя да го разбие. Все едно да й предостави сърцето и душата си на сребърен поднос, а тя да си играе с тях както пожелае.

Подсъзнателно винаги се бе страхувал, че един ден ще загуби всичко, което имаше. Бизнеса си, дома си, Моли. Един ден тя щеше да разбере каква грешка е направила, като се е омъжила за него и ако трябваше да я гледа как си отива, щеше да го направи с усмивка и саркастична подигравка.

Господи, изобщо не трябваше да става така. Планът му бе премислен толкова добре. Да се ожени за Моли, да й се порадва малко и после той да бъде този, който ще си отиде.

Никога не си бе мислил, че толкова ще се нуждае от нея. И през ум не му бе минавало, че ще се влюби в нея.

Моли загаси всички лампи, така че спалнята й се осветяваше само от отблясъците на огъня в камината и се сви под завивките.

По време на вечерята Улф й се бе усмихвал и бе водил съвсем неангажиращ разговор, но нито веднъж не спомена кратката им среща край гората. Моли се бе опитала да не гледа право в него, докато ядеше вареното говеждо и картофите, но не бе възможно да не поглежда в неговата посока.

Той я наблюдаваше, присвил очи като тесни цепки, като че се страхуваше тя да не види истината в тях.

Под предлог, че се е изморила, Моли се оттегли веднага след вечеря, като остави Улф с неговото бренди и пурите му. Той й пожела шепнешком „лека нощ“ с апатичен глас, но Моли осъзна, че въпреки това го очаква да влезе в стаята с още някое изискване.

Липсваше й това, което бяха споделяли преди. Смехът, страстта, разговорите. Леглото й беше студено, но и вътре в себе си чувстваше студ. Имаше нужда от Улф да запълни тази празнина, да стопли тялото и душата й. Моли изобщо не се изненада, когато счупената врата се отвори рязко със силен замах.

— Събуди се, Червенокоске — настоя Улф, след като влезе в стаята.

Моли подаде глава изпод завивките. Той не носеше нищо, освен панталоните си. Пламъците на огъня осветяваха голите му гърди и арогантното му лице.

— Не спя — прошепна тя.

— Хубаво — отвърна той. — Тук съм за моята целувка за лека нощ.

Това беше на път да се превърне в техен вечерен ритуал. Небеса, как можеше да го понесе?

Преди Моли да протестира, Улф седна в края на леглото. То хлътна леко, което я принуди да се изтърколи към него. Моли се опита да седне, но Улф постави ръце от двете й страни, като я принуди нежно, но настойчиво да легне отново на възглавницата. Моли не можеше да прочете нищо по безстрастното му лице. Нито усмивка, нито гняв. Отблясъците от огъня танцуваха по това сурово лице, прилично на гранитна скала.

Но ръцете му бяха внимателни, нежни. Пръстите му проследиха бузата и шията й, слязоха надолу към гърдите й. Но не доближи лице до нея.