Линда Джоунс - Големият лош вълк

За тази дълга разходка Моли си бе облякла по-стари дрехи бяла ленена блуза с широки ръкави и удобна кафява пола. Времето беше хладно, затова Моли взе червената си наметка и покри с нея раменете си.

— Къде отиваш?

Тъкмо отваряше входната врата, когато този въпрос я накара да се закове на място. Обърна се и застана лице в лице със съпруга си.

Улф сигурно отдавна се бе събудил, изглеждаше спокоен и безстрастен, както винаги.

— Отивам да посетя баба. — Моли отметна назад рамене и се изправи гордо.

Улф я караше да се чувства толкова малка, когато й се мръщеше по този начин. Очите му бавно обходиха тялото й. Моли очакваше да чуе от него думи на неодобрение, тъй като Улф никога не бе харесвал простото й облекло, а това, което носеше в момента, изобщо не бе подходящо за съпругата на Улф Тревелиън.

— Уили ли ще те откара? — попита той, като очевидно сметна за по-удачно да не прави коментар за облеклото й.

— Не. Имам нужда да повървя пеша.

Улф вдигна учудено вежди, а на лицето му се изписа покровителствено изражение, което я вбесяваше.

— Ще те откарам с каретата.

— Предпочитам да вървя пеша — настоя Моли.

— Тогава ще те следвам — отвърна бързо той. — Само за да съм сигурен, че си в безопасност.

Моли вирна брадичка.

— Забранявам ти — отвърна тихо.

Изглежда, за момент Улф като че ли бе решил да спори с нея, но после се отказа. В продължение на един дълъг момент просто я изпиваше с поглед.

— Кажи ми, Червенокоске — започна тихо той. — Как спа през изминалата нощ?

— Чудесно — отвърна бързо тя, но веднага почувства как се изчервява.

По дяволите, Улф веднага разбра, че тя лъжеше.

— Аз също — отвърна той, подсмихвайки се едва забележимо.

Дали искаше твърде много, настоявайки Улф да я обича? Наистина, между тях имаше нещо. Почти идеално.

Моли му обърна гръб, но Улф я спря, като тихо я извика.

— Червенокоске?

Моли отново се обърна с лице към него. Улф не се бе помръднал от мястото си и леката му полуусмивка се бе стопила.

— Няма значение — промълви той, като махна с ръка.

— Знаеш какво искам, Улф — прошепна Моли.

— Не се отклонявай от пътя — настоя той, докато Моли затваряше входната врата.

Улф стоя доста дълго, размишлявайки. Нищо чудно, че Ларкин и онова момче в хотела се бяха подчинили на Моли. Заповедта й бе придружена с широко отворени очи и леко потрепващи устни и никой мъж не би й устоял и не би посмял да й откаже.

Не можеше да даде на Моли това, което тя искаше. Дори да изпитваше към нея любов, не можеше да й го признае. В продължение на седем години не си бе позволил да бъде уязвим, пред никого. По дяволите, той самият ръководеше живота си. Да признае слабостта си пред някого, означаваше да се предложи като жертвено агне.

Никога не бе обичал Джийн, но когато я загуби, това промени целия му живот. Мъже, които бе смятал за приятели, му обърнаха гръб, вярвайки на слуховете. Непознати за него хора го гледаха така, като че ли беше чудовище. Собственият му баща… Улф знаеше много добре, че Пен Тревелиън се съмняваше в невинността на единствения си син. Старият човек си бе отишъл от този свят, питайки се дали Улф бе убил собствената си жена.

Улф никога не бе допускал някого в живота си от онази нощ, докато не срещна Моли. С нейната невинна усмивка и големи очи, с доверието си в него Моли почти бе премахнала влиянието на онези седем години. С любовта си тя заплашваше да унищожи самоконтрола му.

Улф тръгна безцелно из къщата. В редки случаи той позволяваше на спомените да го завладеят, спомени, когато бе истински щастлив в тази къща. Това бе преди смъртта на майка му. Време, когато къщата беше пълна с любов и смях, чести събирания и гости през лятото. Смъртта на Ванора Тревелиън почти бе съсипала живота на съпруга й, който я обичаше толкова много и със сигурност бе съсипала къщата на Тревелиън.

Оттогава къщата се бе превърнала в студен затвор, в който от време на време Улф се връщаше доброволно. Като наказание за многото му грехове. Наказание за грехове, които той никога не беше извършил. За това, че никога не бе могъл да бъде достатъчно добър. Не достатъчно, за да излекува разбитото сърце на баща си и недостатъчно добър, за да бъде съпруг на Джийн, недостатъчно добър, за да обича Моли.

Когато стигна до кабинета си, Улф се намръщи. Нещо се бе променило. Нещо не бе както трябва. В стаята имаше твърде много светлина, а в средата на бюрото му бе поставена ваза със свежи цветя. Извърна поглед към откритите прозорци и забеляза, че тежките завеси бяха отдръпнати и закрепени отстрани на прозорците с метални куки.