Линда Джоунс - Големият лош вълк

— Благодаря ти, Ларкин.

— Просто си вършех работата, сър — отвърна Ларкин, като влезе в къщата, движейки се почти настрани, така че да не обръща гръб на Улф. — Не искам да бъда прекалено безочлив… — Ларкин се поколеба.

— Продължавай.

Старият човек въздъхна и хвърли тревожен и уморен поглед към Улф.

— Правите работата ми изключително трудна, сър.

— Така ли? — Улф кръстоса ръце пред гърди, но Ларкин изобщо не изглеждаше уплашен.

— Да, сър.

За първи път, доколкото Улф можеше да си спомни, Ларкин му обърна гръб и се отдалечи.

В крайна сметка, посещението в Кингспорт бе неуспешно и Моли полагаше всички усилия да не се разплаче, докато вървеше по пътя от Кингспорт.

Моли не можа да си наложи да каже на никого за бебето. Стела се чувстваше ужасно, болна и изтощена. Моли не искаше първият човек, на когото щеше да каже, да й отвърне със сълзи, а точно така щеше да реагира Стела, ако научеше за бебето. Тя все още не бе убедена, че Моли е в безопасност, като жена на Улф.

Дори не помисли да каже на Хана. Така целият град щеше да научи, а Моли не бе готова за това.

Моли би трябвало да каже на майка си, но Мери изглеждаше толкова щастлива. Мистър Хенсън не се отдели от Мери през цялото време на посещението на Моли. Двамата се държаха за ръце и се усмихваха през цялото време. Дори да им бе казала, че ще има бебе, те едва ли щяха да я чуят.

Докато поемаше по пътя към Ванора Пойнт, Моли трябваше да признае пред себе си, че всичките причини, които изтъкваше да не каже на никого за бебето, бяха само извинения. Пръв трябваше да научи Улф. Така беше най-правилно и най-справедливо. Моли се ядоса на себе си, че мислеше за правата на Улф. Не беше ли хвърлил той всички права на вятъра, когато я бе подложил на онова изпитание с Фостър?

Всъщност, Моли бе простила на Улф за тази постъпка. Вината не бе изцяло негова, че не се доверяваше на хората около себе си. Той трябваше да й се довери достатъчно, за да й признае, че я обича. Иначе бракът им нямаше да просъществува.

Наистина ли бе толкова глупава да мисли, че в очите му имаше любов? Улф никога не я беше гледал с толкова любов и преданост, както Орвил Хенсън гледаше жена си. Улф я бе гледал със страст, да.

Моли премести кошницата, която й бе дала майка й, в другата си ръка. В кошницата имаше два хляба, хляб, който майка й сама бе изпекла, но не защото се налагаше. Поне за щастието на майка си Моли можеше да благодари на Улф.

Моли хвърли поглед към тъмната гора отдясно. Когато и да погледнеше гората, щеше да си мисли за Улф, за това как се бяха срещнали и как той бе започнал да я изкушава. Толкова лесно се бе влюбила в него, толкова дълбоко го бе обикнала. Каква чудесна миризма на бор и на мускус, който принадлежеше само на гората. Моли никога повече нямаше да вдъхва с пълни гърди този мирис и да не мисли за Улф.

— Какво има в кошницата, Червенокоске?

Моли спря и отправи поглед към сенките на гората. Дали само си бе въобразила или бе чула гласа на Улф? Или просто бе потънала в спомени?

— Улф? — Моли пристъпи колебливо към гората, като надникна между два бора. — Ти ли си, Улф?

Моли долови стъпките му, тежки и бавни, и въпреки че ги чу съвсем отблизо, подскочи от изненада, когато той се появи пред нея.

— Че кой друг да бъде?

Моли изправи гръб и отстъпи крачка назад.

— Какво има в кошницата?

Моли сведе поглед към кошницата и захапа долната си устна. Това беше нейният Улф. Тук не беше Ню Йорк, игралната зала или луксозният хотел. Улф бе облечен така, както за пръв път го бе видяла — с карирана риза и груби панталони. През рамото му бе преметната същата раница.

— Хляб — отвърна тихо Моли. — Майка ми го праща. Надявам се Хариет да не се обиди.

— Аз имам само твърд хляб и парче осолено свинско — каза Улф с обичаен тон.

Моли вдигна поглед. Какво правеше той? Опитваше се да й припомни колко бързо се бе влюбила в него или се опитваше да започне всичко отначало?

Той се облегна на един висок бор и впи поглед в очите й. В погледа му имаше предизвикателство и Моли разбра, че тази среща бе още една от игрите на Улф, опит да спечели по-силната ръка в техния спор. Но Моли не можеше да си позволи да загуби в тази битка.

Под сенките на дърветата Улф застана на няколко крачки от нея, след това вдигна ръка с дланта нагоре в мълчалива покана.

— Хайде, Червенокоске. — Гласът му бе леко дрезгав, подканващ. — Ела в твоята гора.

Моли мълчаливо поклати глава, но Улф не свали ръката си.

— Направи тази крачка, Червенокоске — прошепна той. — И не забравяй, че познавам всичките ти слабости. Всичките ти пороци. Ти имаш нужда от мен, Червенокоске.