Линда Джоунс - Големият лош вълк

— Имам нужда от помощта ви — каза Улф, като затвори вратата след Хенсън.

Някой, който седеше в дъното, се изсмя високо.

Улф нямаше време да позволява на гнева си да вземе връх, не сега.

— Моли се е изгубила, някъде в гората отвъд къщата на Хелда Кинкейд, и аз… не мога да претърсвам сам. Имам нужда от помощ — повтори той.

Лицата, които се обърнаха към него, бяха дистанцирани, студени, груби лица на мъже, които с мъка изкарваха прехраната си и не изпитваха никакво съчувствие към човек като Улф. Дори и скандалът от миналото да не съществуваше, Улф едва ли щеше да намери приятел сред тях.

— Виж ти! Виж ти! — Гласът, който се разнесе в тишината, вероятно бе на човека, който се бе засмял в началото. Той се изправи, бе облечен в груба червена риза, брадата му бе разрошена, неподдържана. — Какво научаваме? Улф Тревелиън изгубил и втората си жена.

Улф дори не си спомняше как прекоси помещението, сграбчи мъжа за яката и го притисна към стената в желязната си схватка.

— Моли не е мъртва — избухна той.

Лицето на мъжа стана червено, след това лилаво, когато Улф усети ръката на Хенсън на рамото си.

— Остави го — подкани го тихо той. — Ще я намерим и без тяхната помощ.

Улф пусна мъжа, чийто единствен отговор бе, че пое дълбоко въздух и се хвана за гърлото. Хората впиха втренчени погледи в Улф, не смеейки да го предизвикат, докато той се насочваше към вратата, а на лицето му бе изписана решителност. Улф отвори рязко вратата, отчаян, защото си бе загубил времето, идвайки тук и знаейки, че на двамата с Хенсън щеше да им бъде много трудно, дори невъзможно, да намерят Моли.

Когато стигна до прага, отново се обърна към мъжете в кръчмата.

— Ако някой от вас се беше изгубил, Моли щеше да го търси. Тя нямаше да се поколебае, нямаше да се замисли, просто щеше да го направи.

Към него се насочиха смаяни погледи.

— Тя е най-добрият човек, когото вие някога сте познавали. — Нещо в него се пречупи, но той не можеше да си позволи да се поддаде. Не сега. — Освен това тя е по-добрата част от мен. — С тези думи Улф им обърна гръб.

Преди вратата да се затвори зад него, Улф чу тътрене на столове по пода, но не се обърна.

Конят му го отнесе до началото на гората, където преди месеци бе видял Моли да поема по пътеката към къщата на баба си. Хенсън го увери, че около дванадесет мъже ги следват, но Улф нямаше желание да ги чака. Колко време щеше да мине, докато тези глупаци се съберяха и започнеха да претърсват?

Хенсън обеща да организира хората, така че те да се разпръснат като ветрило, а също и да изпрати човек да уведоми Ларкин.

Ларкин щеше да поиска да се присъедини към групата, затова Улф изпрати строги инструкции той да остане в къщата, в случай, че Моли се върне.

Тя със сигурност щеше да бъде много изплашена и Улф искаше тогава да има някой при нея. Решиха сигналът, че са намерили Моли, да бъде два изстрела във въздуха.

След като влезе в гората, Улф не остана дълго на пътеката. Ако Моли бе намерила пътеката, щеше да е в състояние да отиде и при Хелда Кинкейд. Не, тя се беше изгубила някъде тук, разтревожена и уплашена. Само след два часа щеше да се стъмни и да стане още по-студено, тогава щеше да бъде почти невъзможно да я открият. Улф нямаше намерение да излезе от гората без нея.

Улф мина покрай потока, където неуспешно се бе опитал да я съблазни. По това време на годината нямаше диви цветя. В продължение на известно време той вървеше по протежение на потока и когато навлезе в най-дълбоката част на гората, започна високо да вика името й.

Въпреки че не можеше да признае гласно, Улф знаеше, че обича Моли. Обичаше я повече, отколкото бе смятал за възможно. Ако не я намереше, ако не я изведеше със себе си, нямаше да го преживее. В гърлото му заседна буца.

Отново започна да я вика по име, викаше и викаше, но единственият отговор бе ехото.

Мери Хенсън бе казала, че Моли има вяра в него. Улф трудно можеше да приеме този факт. Той не бе имал вяра в нищо и в никого, още от ранното си детство, откакто умря майка му.

Не вярваше на Моли, на постоянните й уверения, че го обича и със сигурност нямаше вяра в себе си.

Улф навлезе още по-дълбоко в гората, воден единствено от инстинкта си. Тя можеше да бъде навсякъде, на мили далеч, или зад най-близкото дърво. На равни интервали я викаше по име, но му отговаряше само ехото от собствения му глас.

— Хайде, Червенокоске — прошепна той, докато навлизаше още по-навътре. — Не ми причинявай това.

Бе минала не повече от минута, когато отново я повика по име и този път му отвърна не ехото. Долови собственото си име, слаб вик, който, изглежда, идваше точно пред него.