Робърт Джордан: Буря се надига

— Тюлин ли беше? — попита Ауейн, загледана към вдигащия прах в далечината фургон. Едно черно кокоше перо се люшна над пътя.

— Да.

— И не остана поне да побъбрим?

Реналд поклати глава.

— О, Галана ни е пратила яйца! — Тя взе кошницата и взе да прехвърля яйцата в престилката си, за да ги отнесе вътре. — Толкова е мила. Остави кошницата тук на земята. Сигурна съм, че ще прати някой да я вземе.

Реналд стоеше и гледаше на север.

— Реналд? — попита Ауейн. — Какво те прихвана, стар пън такъв?

— Излъскала е котлетата — рече й той. — Ония с медните дъна. Оставила ги е на кухненската им маса. Твои са, ако ги искаш.

Чу пращене и пукане и се обърна. Ауейн беше изпуснала единия край на престилката и яйцата се изсипваха, падаха на земята и се чупеха.

С много спокоен глас Ауейн попита:

— Тя нещо друго каза ли?

Той се почеса по главата, на която не беше останало кой знае колко коса.

— Каза, че бурята идела и трябвало да тръгнат на север. Тюлин каза, че и ние трябва да заминем.

Ауейн хвана края на престилката и опази повечето яйца. Не погледна нападалите. Зяпнала беше на север.

Реналд се обърна. Бурята отново беше скочила насам. И някак си като че ли беше станало по-тъмно.

— Мисля, че трябва да ги послушаме, Реналд — продума Ауейн. — Аз ще… ще стегна нещата, които ще трябва да вземем. Ти иди да събереш хората. Казаха ли колко дълго ще ни няма?

— Не. Всъщност дори не казаха защо. Само, че трябва да заминем на север за бурята. И… че това е краят.

Ауейн вдиша дълбоко.

— Добре. Ти само събери хората. Аз ще се погрижа за къщата.

Влезе вътре, а Реналд с усилие обърна гръб на бурята. Заобиколи къщата, влезе в стопанския двор и повика ратаите да се съберат. Всички бяха здрави, добри мъже. Синовете му си бяха потърсили късмета другаде, но шестимата му работници му бяха станали почти като синове. Мерк, Фавидан, Ринин, Вешир и Адамад се струпаха около него. Още замаян, Реналд прати двама да съберат животните, други двама да приберат в чували колкото зърно и провизии им бяха останали от зимата, а последния да доведе Джелени, който бе отишъл в селото да вземе ново зърно, в случай че сеитбата с техните запаси тръгне зле.

Петимата се пръснаха. Той постоя малко насред двора, после отиде в плевника и изкара ковачницата навън. Беше си пълен ковашки комплект, пригоден за местене. На колелета — човек не може да кове в плевник, нали така. Надигна дръжките и я избута до тухления навес, вдигнат в едната страна на двора — там правеше дребните ремонти, когато се наложеше.

След час огънят се беше разгорял. Не беше толкова опитен като Тюлин, но беше научил от баща си, че е много важно да можеш да се оправяш донякъде със своя ковачница. Понякога човек не може да прахоса часове да ходи до селото и обратно само за да му оправят една счупена панта.

Облаците още си бяха там. Стараеше се да не ги поглежда, когато пак тръгна към плевника. Тия облаци бяха като очи, надничаха над рамото му.

В плевника светлината се ръсеше през пукнатините в стената и падаше в прахта и сеното. Сам го беше вдигнал някъде преди двайсет и пет години. Все се канеше да подмени част от изкорубените дъски на покрива, но вече нямаше време за това.

До стената с инструментите посегна за най-лошата коса, но спря. Вдиша дълбоко и вместо нея свали най-добрата. Върна се при ковачницата и счупи почти цялото държало.

Докато хвърляше настрана откършеното дърво, се приближи Вешир — най-възрастният от ратаите, — повел с въже две кози. Видя острието на косата върху наковалнята и лицето му помръкна. Върза козите за един кол и притича до Реналд, но си замълча.

Как да направи алебарда? Тюлин беше казал, че ставали за смъкване на човек от коня. Е, трябваше да смени дръжката с по-дълъг и прав прът от ясен. Захванатият край на дръжката трябваше да стърчи над острието, оформен грубо като връх на копие и обкован с тенеке отгоре, за здравина. А после щеше да загрее острието и да го намали някъде до средата, та да стане като кука, която да може да дръпне човек от коня и може би да го прободе в същото време. Напъха желязното острие в жаравата и започна да си връзва престилката.

Вешир постоя, погледа, после пристъпи и го хвана за ръката.

— Реналд, какво правиш?

Реналд дръпна ръката си.

— Отиваме на север. Бурята иде и отиваме на север.

— Отиваме на север само заради една буря? Това е лудост!

Почти същото беше казал и Реналд на Тюлин. Отекна далечен гръм.

Тюлин беше прав. Посевите… небето… храната, която се разваляше без причина. Още преди да говори с Тюлин, Реналд го беше знаел. Дълбоко в душата си го беше знаел. Тази буря нямаше да мине отгоре и да изчезне. Трябваше да я срещнат.