Филип Джиан - Навън към себе си

А да не забравяме и подаръците. Този път, и то единствено заради тях, той беше напуснал убежището си в „Шато Мармон“ и бе прескочил до Аризона, за да им купи кукли качина 7 7 Ритуални кукли, използвани при някои обреди от индианските племена в Северна Америка — Б.пр. . Аз мълчаливо гризях агнешките си котлети, полети с гъст малинов сок с подправки и заобиколени с някакъв зелен сос, забъркан на свой ред с пюре от черен фасул, когато той измъкна въпросните покупки и след като си пое дъх от любвеобилните им прегръдки, ни произнесе дълга реч, посветена на историята на племето хопи 8 8 Индианците пуебло, установили се в щата Аризона — Б.пр. . Обичах много Оли. В живота ми имаше малко значителни моменти, към които той не бе съпричастен. На практика бяхме открили и научили всичко заедно. Ето че и съвсем неотдавна, докато Едит беше още в Япония, той ми бе направил предложение — и между впрочем щях да постъпя много разумно, ако бях приел — да го придружа в неговото току-що завършило в Лос Анджелес турне. Двамата обичахме да бъдем заедно и въпреки честите му отсъствия никога не се чувствахме прекалено отдалечени един от друг.

Той ги отмъкна за следобеда, а несъмнено и за част от вечерта. Не ги придружих, тъй като отиваха на място, където бях обявен за persona non grata . След кратък размисъл се отказах да ги товаря със записка до Едит. Нямах нищо кой знае колко интелигентно за казване.

Уроците по пиано ми помогнаха да убия времето до около шест вечерта. После по телефона ми се обади Робер Лафит, нейният литературен агент. Седях в креслото и наблюдавах точещото се над дърветата небе.

— Едит ме помоли да прибера нещата й — заяви той. — Може ли да дойда?

Отговорих му отрицателно и уточних, че лично ще се заема с това. Прекъсна ме.

— Настоявам!…

Уверих го, че в такъв случай ще си създаде доста сериозни неприятности.

Отворих вратата на кабинета й. Седнах на бюрото и известно време разглеждах предметите върху него. После ги натиках в един кашон. След това изпразних етажерките. Подредих в кашона речниците, библията, учебника на Гревис 9 9 Морис Гревис (1895–1980), белгийски професор по граматика, автор на учебник по френска нормативна и дескриптивна граматика — Б.пр. и няколко книги, на които тя много държеше. Това ми отне доста време, чак до падането на нощта, тъй като прехвърлих най-малко хиляда издания, но не от страх да не забравя нещо, което би могло да й липсва (?!), а просто защото се бях зазяпал в тях и от време на време прелиствах това или онова произведение и прочитах един или друг пасаж, извиквайки в съзнанието си свързаните с него спомени за време, място, разговор по повод на въпросния пасаж, безсънни нощи и тъй нататък. Седнах на пода. Долните етажерки бяха претъпкани с папки с ръкописни страници, с кутии, снимки, изрезки от вестници и бележки — всевъзможни хартилъци, които издърпвах с два пръста. Чудех се дали да събера всичко накуп, или да рискувам и да направя някакъв подбор. Двоумях се и разсеяно преглеждах съдържанието на една внушителна папка, която бях измъкнал наслуки от бъркотията, когато попаднах на дневника й.

Спомням си много добре думите й: Ако някой от вас двамата се опита да си напъха носа вътре, може да се смята за мъртъв! Карахме тринайсетата или четиринайсетата година и една седмица преди това с Оли бяхме решили да напишем мемоарите си. Отначало тя ни взе на подбив, ала малко по-късно нахълта в стаята, размахвайки това, което в момента държах в ръце. Нито следа от предишното му великолепие — подвързията беше мръсна и пожълтяла, а ключалката плесенясала, но тогава двамата с Оли така се шашардисахме, сякаш карахме колело, а тя ни задминаваше с моторетка. Лежахме по корем на килима и прелиствахме последния брой на Paris-Hollywood, докато Едит ни гледаше отвисоко. Накрая все пак склони да хвърлим поглед на нещото. То, разбира се, нямаше нищо общо с обикновените груби тетрадки, които си бяхме купили. Мда… бива си го за момиче , заявих аз.

Известно време проучвах ключалката. Да я счупя, не беше особено добра идея. Отнесох дневника в стаята си и се върнах, за да довърша събирането на багажа.

Напълних три големи кашона, които дотътрих чак до изхода. Струпах ги отвън, после се обадих на Лафит.

— Това, което се е случило между вас, не ме засяга — увери ме той.

— Не съм и мислил, че може да бъде другояче, amigo .

— Знам, че е мъчително, Анри-Джон… Но Едит ме помоли…