Филип Джиан - Навън към себе си

Прекарах целия следобед на пейката в градината и едва привечер уведомих двете си дъщери, че Едит ни е напуснала, или по-точно, че ме е напуснала. Казах им защо, без да уточнявам как беше разбрала.

Евелин мило ми напомни, че каквото почукало, такова се обадило. Колкото до Елеонор, тя се тръшна на един стол и безмълвно се вторачи в мен. Можех да поставя първата на мястото й и да се опитам да пораздрусам другата, но не изпитвах никакво желание да си играя на педагог. Имах си други грижи.

Оли ми се обади два дни по-късно, веднага след завръщането си от Щатите. Дойде вкъщи една ленива пролетна утрин, докато момичетата все още се туткаха в банята.

— Отказва да ми говори — уведоми ме той. — Затворила се е в стаята си и май работи. Но на татко си му направо черен.

— Изобщо не ме интересува какво мисли по въпроса.

— Хм, казах ти го в случай, че поискаш да се видиш с нея. Знаеш ли, не мисля, че ще ми се довери… освен ако не цели да ти предам думите й. Стане ли въпрос за теб, проявява същата подозрителност към мен както навремето.

— Оли, бих лазил в краката й, ако знаех, че ще има някаква полза. Но се съгласи, че това би изглеждало като лоша шега. Тъй че нямам избор. Не аз трябва да реша дали все още си струва човек да си има вземане-даване с мен. Би било грешка да се разменят ролите. Дори повече от грешка. Мен ако питаш, това би означавало да се подиграя с нея.

Докато поднасях чашите, той остави бастуна си върху пианото и седна на табуретката — всъщност по-скоро се тръшна по задник с вдървен гръб. Уведоми ме, че пътуването направо го съсипало, но според мен изглеждаше доста прилично.

— Възползвах се от случая, за да почета Харисън и Де Лило. Както виждаш, последвах съветите ти. Басейнът беше мръсен и го ползваха малцина, тъй че какво по-добро от това?

— Именно. По този повод искам да ти кажа, че според мен нещата на Едит вървят зле. Мисля, че се опитва да стане сериозен писател. Може би ще ти се удаде случай да хвърлиш едно око на работата й. Ще видиш, оставаш с впечатлението, че докато е писала, цялата се е тресла. Всички те са обсебени от елегантния стил, от умението да се борави с думите, а не от силата на истинския талант. Писането се смята за стилово упражнение и нищо повече. В тази страна издателите са чиста проба бакали. И повечето от критиците са напълно изкукали. Помниш ли какво казваха при излизането на книгите й? „Много добре… още едно усилие !“ Усилие за какво? С каква цел? Майната им! Подобни насърчения би трябвало да накарат всеки що-годе приличен писател да даде заден ход. По-добре е да продължиш да се луташ до изнемога, отколкото да тръгнеш по пътя, който те са ти начертали, тъй като за него поне знаеш, че не е правилният. Виж, признавам, че в това отношение има някаква полза от тях. По дяволите! Оли, не трябваше точно в този момент да се държа като пълен глупак. Тя си има достатъчно други проблеми!

— Хм, остави я сама да се оправя. Тя е страхотен инат и изобщо не отбира от дума. Не е толкова страшно, ако напише лоша книга, и други са го правили. Важното е да го осъзнае.

При появата на момичетата сменихме темата. Оли ги увери, че са очарователни, и те мигом го накачулиха и продължиха да му досаждат, докато не дойде време за вечеря. Почувствах се малко изолиран. Но хладното отношение, което ми засвидетелстваха след заминаването на Едит — усилията на Елеонор да ми докаже обичта си бяха още по-мъчителни от безразличието на голямата й сестра — ми се струваше най-малкото зло, а и ги разбирах.

Евелин ни помъкна към някакъв мексикански ресторант, за който пътем ни проглуши ушите, без да се притесни нито за миг от факта, че Оли току-що се е завърнал от Щатите, но докато изразявах известни резерви относно правилността на избора, тоя гадняр заяви, че изцяло й се доверява.

Оли винаги бе имал огромно влияние върху тях. Още съвсем малки, те вече изпитваха към вуйчо си нещо като обожание, което с течение на времето не се бе променило нито на йота и което Оли благоговейно подклаждаше. Освен че притежаваше достойнства и очарование, сами по себе си предостатъчни, за да омаят дъщерите ми, той редовно им пишеше от четирите краища на света и те замечтано въздишаха при описанието на впечатленията му от Ленинград, Рио или Сидни — всяка от тях получаваше адресирани лично до нея куп ситно изписани страници. Ако не пътуваше със самолет или не бе вече дявол знае къде, то значи задължително си стягаше багажа — поне те смятаха така, — в резултат на което Оли бе неизменно обгърнат от загадъчен ореол и двете увисваха на шията му в момента, когато се появеше.