Филип Джиан - Навън към себе си

Отказахме се от сандвичите. Припряно наместиха ковчега в задната част на автобуса и го покриха с няколко одеяла. От разговорите им през изминалата нощ бяхме подразбрали, че нямаме право да превозваме тялото на Мадлен и че се налага да минем без разрешението, което струвало ужасно скъпо. Преди да потеглим, Жорж струпа върху ковчега няколко куфара и се увери, че не бие на очи. След това ме погледна и каза по-скоро на себе си:

— Преди да стигнем границата, ще трябва да измислим нещо по-добро.

После автобусът изръмжа и поехме за Торино под ослепителното слънце.

Отпред седалките бяха разположени една срещу друга. Настанихме се на тях с Рамона, докато Луис и Ребека седнаха от другата страна на пътеката. Рамона ни раздаде няколко наметала, в които ние веднага се увихме, тъй като дори и вътре дъхът ни пушеше като комин и чувствахме краката си така вкочанени, сякаш бяха стиснати в менгеме.

Облегнат на рамото ми, Оли много скоро заспа с палец в устата. Пречеше ми, но всеки път, когато го отблъснех, отново се отпускаше върху мен. Накрая се отказах, тъй като нямах желание да се боричкам с него, а и от това нямаше да има никаква полза. Бях се вдървил от студ и мислите мъчително помръдваха в главата ми, едва докосвайки съзнанието ми. На волана беше Жорж и разговаряше със застаналия до него Луис, който му чупеше орехи. Ослепително бялото поле ме принуждаваше начесто да примигвам. Рамона четеше „Смърт на кредит“ 11 11 От Луи-Фердинан Селин (1894–1961), френски писател — Б.пр. , написана от един тип, който живееше близо до нас в Мьодон и от когото малко се страхувахме. Ребека се канеше да похапне. Едит гледаше навън, притиснала чело о стъклото. Не познавах баща си, който бе загинал в битката при Монте Касино 12 12 Местност в Италия, където през януари 1944 г. се водят тежки сражения между германските части и силите на съюзниците — Б.пр. само три месеца след като се бе оженил за майка ми и от когото бях наследил единствено необичайното си малко име. Искаше ми се да кажа на Едит, че сега сме наравно. Точно това бяха думите, които ми идваха наум, но те не изразяваха чувствата ми. Чудех се как да й обясня, че аз без баща и тя без майка… така де, не бях много сигурен… но че е нещо такова, сякаш сме споделяли винаги всичко, което сме имали. Ала като поразмислих, идеята ми се стори доста странна, макар и близка до онова, което изпитвах.

Атмосферата, естествено, не беше от най-веселите. Смъртта на Мадлен и невъзможността да припечелим нещо в резултат на преждевременното ни прибиране задушаваха в зародиш и най-незначителната проява на добро настроение, а и тя изглеждаше пресилена. Достатъчно бе да зърнеш в огледалото за обратно виждане посърналото лице и блуждаещия поглед на Жорж, който стискаше зъби така, сякаш дяволът го гонеше по петите, за да се почувстваш буквално смазан. Въпреки възбудата, която предизвикваха у нас турнетата, и въпреки усилията на всеки да поразсее и развесели останалите, на идване пътуването пак ми се беше сторило дълго. Сега обаче се опасявах от най-лошото.

Постепенно се унасях с надеждата да заспя толкова дълбоко, че нищо да не може да ме разбуди, преди да пристигнем. Полупритворените ми очи се спряха на Ребека, докато съзнанието ми лека-полека затихваше, изпразвайки се от всяка мисъл. Тя току-що беше изяла една кифла и събираше падналите на кърпата й трохи. После я смачка, натика я в чантата си и извади оттам едно яйце.

Почти подскочих. Лицето ми пламна. Възползвайки се от прикритието на наметалото, с което бях завит до раменете, предпазливо разкопчах панталона си и извадих внезапно набъбналия си член. О, какво ли не бих дал, за да го стискам не аз, а ръката на Ребека! Присвих още повече очи и се вторачих в устата и в ръцете й, които внезапно събудиха у мен особен интерес.

— Но, миличък, ти си целият червен! — отбеляза Ребека и едва не ме довърши. — Много ли ти е горещо?

Прекосихме Торино и напуснахме предградията по здрач, след което вече наистина заспах.

Бяхме в Мьодон, в стаята ми. Ребека ме беше прегърнала и аз влюбено смучех гърдите й, когато изведнъж всичко около мен рухна. Отворих очи и се разхлипах, докато не осъзнах, че ме бе събудил Жорж.

— Е, момчето ми, как се чувстваш? — попита той и разроши косата ми.

На тоя пък какво му ставаше?

Установих, че автобусът е спрял.

— Имам нужда от теб — продължи той. — Бих искал да седнеш на друго място.

Продължаваше да ме кара на дрямка, но въпреки това станах, за да приключа колкото се може по-бързо с въпроса.