Филип Джиан - Навън към себе си

— Много добре. Да се възползваме от случая и да идем да се изпикаем — кимна той, загърна раменете ми с наметалото и додаде: — Искам да ти покажа нещо.

Не ми се излизаше навън, но не бях способен да окажа никаква съпротива, затова се задоволих само да се прозина, стараейки се да държа очите си отворени.

Той мина пред мен, слезе, после ме взе на ръце и ме пусна на снега. Рамона ме притисна към себе си и започна да ми разтрива гърба. Вятърът беше утихнал, но леденият въздух ме шамароса през лицето и заблъска по главата ми. Протегнах се, въздъхнах и едва тогава забелязах малко по-далеч останалите — плътна, изпускаща пара групичка, осветена от синкав лунен лъч.

Жорж ми подаде една сушена кайсия, която унило задъвках. Студът беше такъв, че направо ме плашеше — краката ме боляха от върха на пръстите до коленете. Жорж беше само по сако и фланелка с отворена яка — ще речеш, че вече нищо не бе в състояние да го притесни. С весело намигване ме подкани да се дръпнем встрани и се отдалечи на няколко крачки с ръка на шлица на панталоните.

— Ще пресечем границата — поясни той, докато сравнявах силата на нашите две струи. — А знаеш, че и без това си имаме достатъчно неприятности. По-добре е да не откриват ковчега на Мадлен, нали разбираш?

После ме взе на конче и двамата се присъединихме към останалите.

— Погледни, Анри-Джон! — прошепна той.

Стояхме на един извисяващ се над долината хребет. Навсякъде около нас заснежените планини сияеха в зимното си великолепие, искряха на лунната светлина като несметно съкровище, а аз се въртях и озъртах с изблещени очи като първи глупак. Но явно всички бяха впечатлени — някои тихичко разговаряха, а други блажено се усмихнаха.

Когато Жорж даде знак за тръгване, Елизабет Бенжамен, майка ми, дойде да ме попита дали всичко е наред — имаше късмет, че не съм чанта или чадър, защото тогава щеше да ме забравя толкова често, че щяхме да се прочуем в цяла Европа.

Преди да се качи в автобуса, Жорж ме свали от гърби си, сложи ръце на раменете ми и каза:

— Слушай, не мога да искам това от Едит и Оли, но имам нужда от един от вас. Става дума за майка им, нали разбираш… При теб е друго, ти си вече почти мъж… Ще се върнеш пак на мястото си веднага щом минем.

Не разбирах какво иска от мен, но чувствах, че се опитва да ме прекара, и това никак не ми се нравеше. Другите вече се бяха качили и нямах търпение да ги последвам.

— Приготвихме ти легло — продължи той, усилвайки натиска на ръцете си. — Анри-Джон… това е единственият начин да се измъкнем без проблеми. Не искаш да отида в затвора, нали?

Завъртях отрицателно глава, тъй като явно очакваше отговор.

— Много добре. Чудесно, момчето ми! Безспорно си даваш сметка, че съм изживял много тежък момент, и имаш право, капнал съм от умора. Но никога не съм се съмнявал, че в случай на нужда мога да разчитам на теб.

Все така не разбирах какво си е наумил. Умората, грижите и емоциите му придаваха объркан вид, който при така стеклите се обстоятелства малко ме безпокоеше. А безмълвните сенки, които ни заобикаляха, не ми действаха по-успокояващо въпреки близостта на автобуса.

Накрая все пак ме пусна. Само че в момента, когато се качихме в автобуса, ме отведе направо в дъното, където майка ми ме посрещна с протегната ръка и с толкова лъчезарна усмивка, сякаш току-що бях спечелил бог знае каква награда.

— А аз си мислех, че ще се уплашиш! — прошепна тя, докато се навеждаше към мен, при което най-сетне разбрах каква очарователна изненада ми бяха подготвили.

Замръзнах на място, но ръцете на Жорж отново се озоваха на раменете ми и ми отрязаха пътя за отстъпление.

— Събуй поне обувките си — подкани ме той.

При мисълта, че трябва да легна в ковчега — макар че благодарение на усилията им той действително приличаше повече на легло, отколкото на смъртно ложе, — почувствах, че ми премалява, и ме обзе дива паника. Очите ми плувнаха в сълзи, докато Елизабет ми развързваше обувките и обясняваше, че във всичко това няма нищо кой знае колко необичайно. Ненавиждах бялата й крехка шия, която се мержелееше пред погледа ми, и с удоволствие бих я извил, ако имаше начин да го сторя. Междувременно мярнах подлакътника на една от седалките и мигом се вкопчих в него с една ръка — ако искаха да го пусна, щеше да им се наложи да я откъснат, — а в това време Жорж ме наставляваше да се престоря на заспал и да не мърдам до момента, в който не ми кажат. Когато майка ми събу обувките ми, изпитах усещането, че ей сегичка ще завия с пълно гърло. Устните ми вече трепереха, гадеше ми се и бях готов да се строполя на пода, когато чух зад гърба си гласа на Едит.