Филип Джиан - Навън към себе си

Тя се взираше в чашата си и размишляваше върху бог знае какво, без изобщо да се смути от намека ми за оралните изпълнения, които Всевишният ми бе спестил.

— Всъщност имаш право — добавих аз и станах, за да взема бутилката. — Никой не се променя действително. Но съгласи се, че не те държа на каишка. Срещаш се с когото си искаш, доколкото знам… а и не водя сметка на нощите, когато не се прибираш вкъщи. Ако мислиш, че все още съм пречка за свободата ти… е, тогава бих казал, че просто не си добре. Най-искрено. Ако не греша, последното ми противопоставяне на едно от твоите излизания датира едва ли не от праисторията. А и не настоявам да ме информираш какво правиш.

— Във всеки случай не смятам, че ще ти бъде много забавно — отбеляза тя хладно.

— Защо не? Нима твоите приятелчета са чак толкова вързани? Да не би да продължават да ги терзаят колебания и след като дръпнат пердетата? Миличка, неприятен ми е единствено фактът, че се чукаш с глупаци.

— Защото нито един от тях не ти е симпатичен, нали? Ти почти не разговаряш с тях, но това изобщо не ти пречи да заявиш, че са тъпи. Толкова готино се държиш с тях, че знаеш ли какво ми казват? „ О, умолявам те … не ме оставяй сам с баща ти!“

— Хм, виж ти…

Напълних чашата й със смръщени вежди, разигравайки внезапно притеснение. Клетите агнеци! След което на свой ред си налях вино и въздъхнах.

— Много добре. А сега ще ти кажа истината. Всеки, който ти посегне, е мой враг или нещо такова. Във всеки случай не мога да го нося в сърцето си, това е просто невъзможно. Знам, че звучи доста грубо и не би издържало на едно логично разсъждение, но е така и нищо не мога да сторя.

— Предполагам, че се шегуваш?

— Не, не се шегувам, но не съм изгубил надежда да се поправя. Като че ли единственото основание за съществуването ни на този свят е да се подлагаме на изпитания. А това тук е доста сериозно изпитание, мен ако питаш. Не винаги е лесно да разбереш себе си. Знаеш ли, ако се абстрахираме от факта, че онази частица от женското, която живее в мен… искам да кажа, която живее във всеки мъж… ми се струва много по-достъпна и по-понятна от мъжката ми същина… нещо като скритата част на айсберга, разбираш ли? Или, иначе казано, мисля, че мога да разбера за какво служи една жена, но за какво тогава служи мъжът? Какво означава да си мъж ?

— Отивам да си легна. Когато си къркан, ставаш непоносим.

— Пих за заминаването на майка ти. Привечер Робер дойде да прибере нещата й.

— Естествено, а ти какво очакваше?

— Просто някои гледки са по-мъчителни от други. Ще ме целунеш ли за лека нощ? О, моля те да ме извиниш за тази проява на прекомерна чувствителност. Не искам да кажа, разбира се, че трябва да се задушим в прегръдките си, далеч съм от тази мисъл…

Още не бях довършил, когато тя стана и ме заряза насред ширналото се в душата ми сантиментално блато.

— Хей! — подвикнах подире й, докато се качваше по стълбите. — Не смятам, че поисках кой знае какво!…

Оставаха само три седмици до края на лекциите ми в „Сен Венсан“. Наближаването на изпитите бе потопило колежа в нещо като угрижена апатия, което напълно съответстваше на душевното ми състояние. Искам да кажа, че никой не се занимаваше с мен. Нямах приятели сред преподавателите. Понякога изпушвах една цигара с някои от тях, но контактите ни се ограничаваха — ако смея да се изразя така след случая с Елен Фоле — с размяната на обичайните баналности или с коментирането на незначителни събития от всекидневието на колежа. Те не ме възприемаха като „свой човек“ преди всичко заради отсъствието ми през първите два срока, а след това и защото ме мислеха за богат, или поне смятаха жена ми за такава, така че умишлено ме отбягваха, особено когато интригантстваха, за да си издействат повишение на заплатата, а може би и се страхуваха от мен заради отношенията, които Едит поддържаше с Хайсенбютел. При все това, бидейки не особено общителен по природа, се приспособявах към тази обстановка без особени затруднения. И ако на няколко пъти ми хрумваше да зарежа всичко, то не бе от огорчение или с цел да си потърся по-гостоприемна среда. Чувствах се чудесно и така.

Бях решил да забраня достъпа на Елен Фоле до кабинета си, но не се наложи да я уведомявам за това — тя вече не почука на вратата ми. Когато й съобщих, че не ни остава нищо друго, освен и двамата да се лекуваме, се постарах да бъда достатъчно хладен и язвителен, за да разбере, че в бъдеще трябва да ме избягва, и постигнах целта си. От време на време се случваше да се разминем из коридорите и все още разменяхме по няколко думи в присъствието на останалите, но никога на четири очи, като освен това си налагах да не я поглеждам по-ниско от раменете.