Филип Джиан - Навън към себе си

При тези обстоятелства дните ми отминаваха, пропити с приятно блудкав привкус. Всички освен мен изглеждаха страшно заети и всеки знаеше къде отива, което искрено ме удивляваше, защото лично аз се чувствах като пиле в кълчища. Все едно се намирах в центъра на поела на бой армия и се носех по течението, лашкан от тълпата, лишен от цел, от ориентир и от когото или каквото и да било, способно да ми помогне, за да продължа пътя си. Щом поредната ми лекция приключеше, гледах да не се задържам във вонящите на прекомерна ученолюбивост коридори, която ме отпращаше в собствения ми хаос, и се прибирах възможно най-бързо в кабинета си, където се настанявах удобно сред самотата и тишината и затварях очи под ослепителните ивици светлина, проникващи през щорите.

Размишлявах, блъсках си главата, вземах решение да действам и в следващия миг се оказваше, че не съм в състояние да помръдна и малкия си пръст. Клатушках се на една орехова черупка без платна, без гребла и без щурвал, измъчван от неприятното усещане, че се въртя в кръг. Никой не можеше да ми помогне.

И тъй, като се изключат моментите, когато ме тормозеше кошмарно главоболие — но поне тогава болката ме принуждаваше да се размърдам, — през повечето време се чувствах някак странно упоен. Настъпваше ден, после падаше нощ — досущ безмълвно поточе, на чийто бряг лежах, без да изпитвам желание за нищо.

Доста често оставах сам, тъй като момичетата отиваха да я навестят, преспиваха там и се връщаха едва сутринта, но само за да се преоблекат и да изхвърчат отново навън, без да губят минута, сякаш не можеха да си позволят поне да закусят с мен. Достатъчно беше двамата с Елеонор да се спогледаме, за да разбера, че не ми носи бележка. Усмихвах се в отговор на съкрушената й муцунка, след което се скривах зад вестника.

Дълго се колебах дали да отворя дневника на Едит. Една вечер се въоръжих с отвертка, с голяма чаша вино и с една монте кристо №3 и се качих в спалнята. Седнах на леглото, гаврътнах чашата и запалих пурата. Когато я нямаше, можех да пия и да пуша в спалнята ако ще и цяла нощ, но това не беше истинска утеха. Наместих дневника на коленете си. Не беше нито топъл, нито бляскав, нито надарен със свръхестествени свойства, но бе все пак нейният дневник. Изчаках един момент, разглеждайки пурата, която въртях в пръсти, тъй като разполагах с предостатъчно време. После слязох да си взема бутилката вино. Тайните, които съдържаше дневникът, леко ме притесняваха. Досега никога не се бях опитвал дори да надзърна в него. Двамата с Едит си бяхме погаждали какви ли не мръсни номера, но и през ум не ми бе минавало да се докосна до дневника й. Той беше много дебел, изписан със ситен гъст почерк и несъмнено съдържаше куп неща, които не знаех, но това, което ме движеше, бе не толкова любопитството, колкото желанието да я чувствам до себе си. Настаних се на леглото с обувките — от което би й секнал дъхът, — след като първо спрях избора си на сонатите на Скрябин: стар запис, но виртуозните спадове в квартите на Софроницки, особено в осмата, можеха да компенсират всичко. Под тавана се бе напластил най-малко четирийсетсантиметров слой тютюнев дим, сред който ми се мяркаха странни и непонятни видения. Това, което не ми се нравеше в идеята да насиля ключалката на дневника й, бе усещането, че така я заставям да се появи, че прибягвам до зловеща магия, за да я повикам при себе си. А наистина много ми се искаше да довършим заедно бутилката „Мутон-Ротшилд ’85“ — бяхме я забравили, а я бях купил в чест на завръщането й, в което имаше известна ирония. Грабнах телефона. Можех да попадна на Жорж, на Оли или на някоя от дъщерите си и тогава щях да затворя. Но знаех, че ще вдигне тя, задължително.

— Дневникът ти е пред мен — казах.

— Не го прави… — прошепна тя.

— Добре — въздъхнах.

Следващият ден бе неделя. Оли дойде да ме вземе рано сутринта и отидохме да помогнем на майка ми в подготовката на празника по случай края на учебната година. Задачата ни, общо взето, се състоеше в подреждането на петдесетина стола и в изтикване на пианото в един ъгъл, докато тя и Рамона се разкрасяваха.

Когато започнахме да пренасяхме столовете от навеса до студиото, което се намираше в дъното на градината, Оли ме попита дали вчера съм се обаждал. Отговорих утвърдително и полюбопитствах защо пита, а той се ухили и обясни, че бил сигурен в това, тъй като Едит цяла вечер изглеждала доста смутена, а кой друг освен мен можел да окаже такъв ефект върху нея?